Когато някакъв репортер я попита дали я е заплашвал с оръжие, тя отговори с шега:
„Знаех, че има пистолет, защото го видях, и това беше достатъчно да ме убеди – поне в началото, – че не трябва да се боря с него или да критикувам старите му филми.”
Зак неохотно се усмихна. Минута по-късно, когато я попитаха дали смята да го даде под съд за отвличане, тя се усмихна лъчезарно и отново отклони темата:
„Мисля, че няма да бъда убедителна. Имам предвид, че ако има жени в съдебната комисия, те ще го оневинят веднага щом чуят, че той вършеше половината от работата по приготвянето на храната и почистването на къщата.”
„Госпожице Матисън, искате ли Закари Бенедикт да бъде заловен?”
„Как може някой да иска несправедливо осъден човек да бъде върнат обратно в затвора? Не разбирам как комисията му е дала обвинителна присъда за убийство, но знам, че той е толкова способен на подобно нещо, колкото и аз. Ако той е убиец, нямаше да съм сега пред нас, защото, както обясних преди няколко минути, аз непрекъснато се опитвах да осуетя бягството му. Искам също така да припомня, че когато бяхме открити от хеликоптера, първата му грижа беше моята безопасност, не неговата собствена. Всичко, което искам, е това преследване да бъде прекратено, докато някой преразгледа случая му.”
Зак взе в ръка дистанционното управление с намерението да върне лентата и да изслуша още веднъж последния й отговор. Последният въпрос го накара да затаи дъх.
„Госпожице Матисън, влюбена ли сте в Закари Бенедикт?”
Той я наблюдаваше как се колебае. После тя вдигна очи към камерата и с усмивка изрече:
„В един или друг момент по-голямата част от жените в тази страна вероятно са били влюбени в Закари Бенедикт. Сега, когато го познавам, мисля, че всички те са показали отличен вкус. Той… той е мъж, когото всяка жена може да обича.”
Зак превъртя филма и изгледа отново отговорите на последните два въпроса, като внимателно наблюдаваше лицето й – търсеше някакъв знак за неискреност, какъвто беше сигурен, че ще открие. Обаче се проявяваха само онези качества, които обичаше в нея в Колорадо.
Като си каза, че сигурно е пропуснал нещо, той пусна другата видеокасета. Този път седна зад бюрото си и се приготви за сцената, която никога нямаше да забрави – сцена, която го показваше на колене, унижен пред света, и то само защото беше загубил ума си по една подла малка лъжкиня…
Която беше признала пред целия свят, че го обича. Въпреки че той я беше отвлякъл.
И я беше отпратил от Колорадо с думите, че не прави разлика между любовта и секса.
Толкова беше потънал в мислите си, че му трябваше време да осъзнае какво става на екрана. После се приведе и… не можеше да повярва на очите си – Джули се опитваше да си проправи път сред полицаите и крещеше: „Не му причинявайте болка!” Той видя как Ричардсън я хваща за раменете и я обръща към себе си, видя, че тя плаче и се опитва да види какво става със Зак.
Камерата се насочи към Зак и Хадли и след няколко секунди, той осъзна, че Хадли е получил пръстена от джоба му. Камерата проследи началника на затвора до Джули, която протегна ръка в отговор на думите му. И когато погледна надолу, тя избухна в плач и притисна пръстена до гърдите си.
Зак се надигна от стола си при вида на измъченото й лице. Точно така си го спомняше… Агентите го изтикаха напред, после Хадли ги накара да го спрат точно пред Джули. Думите му се чуваха ясно. Зак си спомни ледения шок и видя себе си на филма – гледаше към нея с ярост и болка, преди да изтръгне ръцете си от полицаите…
После на екрана настана невъобразима суматоха, както беше на летището. Внезапно той беше повален на колене, върху него се сипеха удари… Само дето избухна още едно стълкновение – Зак го съзря в десния ъгъл на екрана. Той се изправи и отиде до телевизора, за да види по-добре какво става. Джули очевидно беше полудяла, когато започнаха да го бият, и нападаше Хадли, като ридаеше и забиваше нокти в лицето му, удряше по гърдите му. Когато Ричардсън я отдръпна, тя яростно риташе Хадли право между краката. После тя припадна и агентът закрещя за лекар, докато полицаите извеждаха Зак от летището.
Сърцето му се сви от болка. Изгледа отново записа, само че този път не откъсваше очи от лицето на Джули. Ръката му трепереше, докато изваждаше писмото от плика…
Зак се облегна назад и затвори очи, разкъсван между угризения и нежност, предизвикани от видяното и прочетеното. Той видя неописуемата болка на лицето й, докато му слагаха белезниците, и чу любящия й глас по време на единствения им телефонен разговор: „Толкова те обичам… Не мога да престана да те обичам… Запази молитвите си за по-късно, скъпи. Ще си изтъркаш коленете от молитви, когато дойда при теб… Ще се молиш да те оставя да поспиш малко през нощта, да спра да раждам деца от теб…”