Беше се досетил още преди седмици, че го е излъгала за това, че е бременна, но мислеше, че това е част от клопката.
Всичко останало е било истина…
Джули в Колорадо, която го спъва в снега… която лежи в обятията му през нощта и му се отдава с всеотдайност, която го караше да гори от страст и желание да й даде всичко от себе си… Джули с блестящите очи, искрящ смях, изискан речник и жизнерадостна усмивка.
Още я чувстваше в ръцете си през онази последна нощ, когато му казваше, че го обича…
Ако не беше осъществила налудничавата си идея да посети баба му, която естествено го е предала, осъзна Зак, сигурно нямаше да се пречупи под тежестта на новината за смъртта на Тони Остин. Ричардсън беше казал, че е понесла първия удар, без да отслаби решителността си. Пречупила се е при втория. Тя е била искрена. И негова. Беше го обичала, когато нямаше какво да й предложи, освен да сподели живота му на вечно преследван беглец. Тя беше притиснала онзи венчален пръстен до гърдите си и беше заплакала…
Тя беше направила всичко това. Тя беше всичко това. Внезапно му хрумна, че Ричардсън не каза, че тя все още го обича – само че се чувства виновна за случилото се в Мексико Сити. И други мисли започнаха да минават през главата му – Ричардсън очевидно беше прекарал достатъчно време с нея през последните три месеца, за да се влюби в нея. Тя познаваше Зак само от седмица, а и той беше превърнал живота й в ад.
Зак бавно се изправи…
ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Забеляза Джули сред тълпата още преди вратите на гимнастическия салон да се затворят зад него. Тя дирижираше хора от деца, облечени в най-различни костюми, някои от тях в инвалидни колички.
Застана на прага, заслушан в нежния й глас, загледан в изумителната й усмивка. Изпита дълбока нежност. Облечена в джинсите си и спортна риза, тя изглеждаше очарователна и… отслабнала. Скулите и очите изпъкваха още по-ясно и Зак преглътна виновно – на гърлото му заседна буца при мисълта, че е отслабнала толкова много заради него.
Шофьорът на таксито, което го взе от летището, го беше укорил, че я е изложил пред целия град. Сега щеше да се опита да поправи грешката си. Той не обърна внимание на стреснатите погледи и шепота, който премина през салона, когато хората, насядали на пейките и по пода, забелязаха присъствието му и разпознаха лицето му, а тръгна напред.
— Внимание, какво става там, момчета? – попита Джули, когато няколко от по-големите деца спряха да пеят и започнаха да си шепнат и да сочат с пръст. В настъпилата тишина дочу мъжки стъпки, но беше прекалено заета, за да им обърне внимание.
— Уили, ако толкова искаш да пееш, внимавай! – предупреди го, но той посочи към някой зад нея и яростно зашепна нещо на Джони Евърет и Тим Уимпъл.
— Госпожице Тимънс – обърна се Джули към пианистката, която също гледаше нещо зад гърба й, – госпожице Тимънс, нека повторим тази част.
Но когато се обърна към хора, част от децата вече бяха образувани малка групичка, която се отправи напред, водена от Уили Дженкинс.
— Къде отивате? – избухна, когато те преминаха край нея. Тя се обърна. И застина.
Зак стоеше на пет метра от нея с ръце отпуснати до тялото. Джули не смееше да проговори, нито да помръдне – просто гледаше смаяна красивото сурово лице, което я преследваше в сънищата и я измъчваше през дните й.
Уили Дженкинс пристъпи напред, дрезгавият му глас прозвуча силен и войнствен:
— Ти ли си Закари Бенедикт?
Зак кимна мълчаливо и внезапно няколко момчета пристъпиха напред и застанаха пред Джули – готови да я защитят от чудовището в негово лице, осъзна той.
— Тогава по-добре се обръщай и изчезвай оттук – предупреди го момчето с жабешкия глас, като вдигна брадичка. – Ти накара госпожица Матисън да плаче.
Зак не откъсна поглед от пребледнялото лице на Джули.
— Тя също ме накара да плача.
— Момчетата не плачат.
— Понякога плачат – ако някой, когото обичат, ги нарани жестоко.
Уили хвърли поглед към любимата си учителка и видя сълзите, които се стичаха по лицето й.
— Виж какво направи! Пак я разплака – изрече той и се намръщи. – За това ли си дошъл?
— Дойдох – отвърна Зак, – защото не мога да живея без нея.
Всички в салона отправиха погледи към героя от филмите, унизил се да прави такива удивителни признания пред тях. Джули премина покрай децата, тръгна по-бързо, после затича… тичаше към ръцете, широко отворени, за да я прегърнат. Те я обгърнаха със зашеметяваща сила, ръката му приюти разплаканото й лице до гърдите му, за да го предпази от публиката. Той наведе глава и дрезгаво прошепна: