— Бях забравил колко ми прилягаш.
— Мислиш за утрините в Колорадо, нали?
Наведе глава към нея.
— Бях забравил и колко си проницателна.
— Всъщност не чак толкова. Просто си мислех за същото. – Тя се усмихна и направи колеблив опит да започне опасната тема: – Не знам откъде да започна. Аз… аз почти се страхувам да започна. Дори не знам какво в края на краищата те доведе тук днес.
Зак сви вежди от изненада.
— Тук ме доведе Ричардсън. Не знаеше ли, че ще идва да ме посети?
Когато го загледа изненадано, добави:
— Дойде в къщата ми в Калифорния, с костюма си на „Брукс Брадърс”, с вратовръзка на „Армани” и истинска значка на ФБР.
— Пол е идвал при теб? Пол Ричардсън? Имаш предвид моя Пол?
Той застина.
— Очевидно имам предвид „твоя Пол”. – Дойде му наум, че въпреки признанието от негова страна, тя беше казала само, че й е липсвал. С безизразен глас добави: – Кой знае откъде ми хрумна мисълта, че искаш да дойда дотук не само, за да се сдобрим. Сега обаче ми се струва, че просто съм направил заключение от това, което видях на онези филми. Мисля – заяви, като издърпа ръката си, – че може би този разговор е по-добре да продължи във всекидневната. Или пък утре, във фоайето на хотела.
— Зак, не смей да напускаш това легло! Ако отново не ми дадеш възможност да обясня, никога няма да ти простя. Пол е просто мой приятел, който идваше тук заради мене, когато се чувствах ужасно нещастна и самотна.
С облекчение се отпусна на възглавницата и здраво я прегърна.
— Какво толкова има в тебе, което ме кара да губя ума си? В Колорадо ме накара да се чувствам глупак. – Върна се към предишната тема и продължи: – Дойдох, защото Ричардсън нахлу в къщата ми тази сутрин, размахал значката си. Хвърли на бюрото ми огромен плик с две видеокасети и твоето писмо към мен в него и после ми обясни всичко. Какво, за Бога, те е прихванало, за да решиш да посетиш Маргарет Станхоуп?
На вратата се позвъни, но и двамата не обърнаха внимание.
— В писмото си ти ми написа, че отдавна искаш да се помириш с нея. Дори предлагаше да поверим нашето бебе на нея. А по телефона ми каза, че сякаш предизвикваме проклятие, като оставяме толкова много нещастни хора зад гърба си. Затова реших да отида при нея, да й обясня, че я обичаш и че съжаляваш за отчуждението между вас.
— И тя ти се изсмя в лицето.
— По-лошо. Някак си изникна въпросът за Джъстин и тя ми каза, че си го убил след разправия за някакво момиче, после ми даде папка, пълна с изрезки от вестници, с твоите признания, че си го застрелял. И аз… аз осъзнах, че ти си ме излъгал, Зак. Опитвах се да убедя себе си, че си излъгал нея, не мен, но когато Тони Остин беше убит – третия човек, с когото си се карал, реших, че е убит от теб, поне така изглеждаше. Мислех си… Повярвах, както баба ти вярваше, че си виновен. И те предадох. Смятах, че е за твое добро.
— Не съм те излъгал за Джъстин, Джули – шумно въздъхна Зак.
— Излъгах полицаите в Риджмонт.
— Но защо?
— Защото дядо ми ме помоли за това. Защото самоубийството води до разследване на възможните причини и дядо искаше да спести на онази зла старица разкритието, че Джъстин е хомосексуалист. Не трябваше да си правя труда. Трябваше да я оставя да потъне в срам, както тя щеше да го приеме. Така или иначе това нямаше да нарани Джъстин.
— И като си знаел какво чувства към теб, как изобщо можа да ти хрумне да й поверим бебето си?
— Кое бебе, Джули?
Усмивката, направила живота му в Колорадо по-светъл, огря лицето й.
— Бебето, което измислих, за да ми позволиш да дойда при тебе.
— А, онова бебе.
Тя разкопча още едно копче на ризата му и го целуна по врата.
— Отговори на въпроса ми.
— Продължавай в този дух и по-скоро ще се изправиш пред възможността наистина да ти направя бебе, вместо да отговоря на въпроса ти.
— Аз съм ужасно алчна, Зак. Искам и двете – отвърна му през смях. Той нежно обгърна лицето й и погали страните й.
— Наистина ли, миличка? Искаш ли моето бебе?
— Ужасно.
— Ще поработим над това тази нощ, ако ти се иска.
— Някакъв смътен спомен ме кара да мисля, а и ти го разбираш, че по-скоро зависи от това, дали на теб…
— Дали на мен ми се иска?
Тя кимна.
— В интерес на истината „ми се иска” почти през цялото време, откакто прочетох писмото ти тази сутрин. Доказателството е пред теб.
Някой отново позвъни на вратата и Джули виновно отдръпна ръката си оттам, където той се надяваше да потърси, доказателството.