— Ще имаш ли нещо напротив да ме откараш до хотела? – попита я. Благочестивите му намерения обаче трябваше да почакат още един ден, тъй като хотелският апартамент имаше легло във формата на сърце, покрито с червено кадифе, и тапицирани в яркочервено столове и той не посмя да повдигне въпроса в такава обстановка.
ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Празненството по случай двестагодишнината от основаването на малкия тексаски град, както разбра Зак на следния ден, беше старателно подготвено с реч на кмета при откриването му и едноседмична програма, която включваше парад по главната улица, спортни мероприятия, представления с животни и най-различни други забавления.
— Това е кметът Адълсон – уведоми го Джули, когато пристигнаха в централния парк на града и застанаха отстрани, където можеха да ги виждат по-малко хора. Кимна към високия мъж, наближаващ петдесетте. – А това е съпругата му Мериън, в жълтата ленена рокля. Много приятни хора.
Зак плъзна ръка по гърба й.
— Ти си приятна за докосване.
Тя леко се притисна до него и той почувства как тялото му потреперва и се стяга.
— И ти.
Като преглътна, младият мъж насочи вниманието си към кмета Адълсон.
— Преди да открием празненството, искам да отделя няколко минути на специалния гост на града ни. На повечето от вас вече е известно, че в момента тук се намира Зак Бенедикт, който е дошъл да посети Джули Матисън. Не е тайна, че преди време щатът Тексас не беше особено приятелски настроен към него. Знам, че всички вие се надявате да се запознаете с него и да промените мнението му за Тексас, но, приятели, най-добрият начин да му покажете гостоприемството си е да му дадете свобода и възможност сам да ни опознае. Всички знаете какво е преживял и всички сте виждали как хората се тълпят около филмовите звезди и им досаждат за автографи. Вероятно не съществува място на света, където Зак може да отдъхне и да бъде обикновен човек. Освен тук. Нека му покажем какво значи роден град като този на Джули, където хората се тревожат и грижат един за друг!
Поканата беше посрещната с шумни ръкопляскания и стотици хора отправиха приятелски усмивки към Зак, който им отвърна със същото.
Хората от града наистина последваха предложението на кмета и Зак не си спомняше да е прекарвал по-приятен и по-спокоен ден на публично място през последните петнайсет години.
Джули беше любимка на хората в града и тяхната привързаност към нея явно включваше и него, тъй като думите му в гимнастическия салон ги накараха да мислят, че е дошъл „да постъпи почтено с нея”. Зак желаеше да го докаже пред тях и пред целия свят, като постави на пръста й годежния пръстен, избран от него тази сутрин, но чакаше подходящия момент. Искаше мига да бъде весел, изпълнен с щастие и запомнящ се.
— Хайде да се качим на виенското колело – предложи Зак.
— Само ако обещаеш да не клатиш седалката – отвърна тя.
— Не съм си го и помислял – излъга той.
— Не се шегувам – предупреди го. – Малко… така де… малко ми прилошава от виенското колело.
— На теб? – недоверчиво попита Зак. – На жената, която едва не ме уби преди няколко минути в онази летяща ракета.
— Онова е различно. Там сме в затворено пространство. На виенското колело си на открито и е малко страшно.
Тъкмо се канеше да се отправи към гишето за билети, когато някакъв човек извика зад него:
— Пристъпете напред и спечелете и-и-истински позлатен пръстен с изкуствени камъни! Пет улучени патици и печелите пръстен за приятелката си, десет улучени патици и печелите плюшено мече!
Младият мъж се обърна, погледна механичните патици, които се движеха в безкрайна редица, пушките със сачми, изправени на шатрата, и подноса с пръстени с блестящи фалшиви камъни във всички цветове – от тъмножълти до рубиненочервени. И идеята го осени.
— Мислех, че искаш да се качим на виенското колело – каза Джули, когато я дръпна за ръката и решително я обърна настрани.
— Първо, искам да спечеля за теб истински позлатен пръстен с изкуствени камъни.
— Колко пъти ще… стреляте? – попита провлечено мъжът от шатрата, докато го гледаше в лицето. – Май те познавам отнякъде, човече. – Той пое парите и му подаде пушката, без да откъсва поглед от лицето му, после се обърна към Джули: – Приятелят ти прилича на… нали се сещаш… как му беше името… на актьора. Нали се сещаш кого имам предвид?
Тя посрещна ироничната усмивка на Зак с хитър поглед.
— Красив мъж? – уточни. – Сурови черти? Хубаво лице? Тъмнокос?
— Да де, същият.
— Стивън Сийгьл – пошегува се и Зак пропусна целта.