Той свали пушката, изгледа я с негодувание и я вдигна отново.
— Не, не е той – отвърна човекът. – Този мъж тук е по-висок, по-зрял, по-хубав.
Зак се усмихна самодоволно.
— Уорън Бийти! – извика и той отново не улучи.
— Джули – предупреди я, – искаш ли пръстен или не?
— Не. Искам плюшено мече.
— Тогава спри да се занасяш по колегите ми и ме остави да улуча проклетите патици, преди да се е събрала още по-голяма тълпа наоколо.
Множество хора бяха спрели и наблюдаваха удивителното представление – Закари Бенедикт, който на живо изиграва някоя от сцените със стрелба от старите си филми, само дето целта бяха метални патици, вместо мафиоти, шпиони или лоши герои.
Той улучи осем от осемте патици и някой изръкопляска.
— Обърни се, скъпа – каза Зак. – Изнервяш ме.
Когато тя се подчини, той бръкна в джоба си, намигна на мъжа от шатрата и бързо постави диамантения годежен пръстен сред купчината стъклени, после стреля още два пъти и нарочно пропусна.
— Готово – каза на Джули, като вдигна подноса, – обърни се и си избери пръстен.
— Какво? Няма ли плюшено мече? – попита тя, без да забелязва, че човекът от шатрата удивено зяпа в подноса.
— Съжалявам, но пропуснах при последните два изстрела. Кой пръстен си избираш?
Джули погледна надолу. И видя диаманта. После вдигна очи към Зак.
— Харесва ли ти?
— Харесва ми!
— Искаш ли да го вземем и да намерим място, където да го поставим на пръста ти?
Тя кимна. Той извади пръстена от купчината и когато се обърнаха, хората забелязаха усмивката на лицето му и също се усмихнаха.
— Там горе – каза Зак, като я избута към билетното гише на виенското колело.
Пасторът и госпожа Матисън разговаряха с кмета, съпругата му и родителите на Кетрин, които бяха дошли за празненствата, когато Тед и Кетрин дотичаха, последвани от група техни приятели.
— Вече е официално – каза Тед през смях. – Джули и Зак току-що се сгодиха. Сгодени са с пръстен, който Бенедикт спечели в една от шатрите.
— Това не ми изглежда твърде официално – намръщи се Матисън.
— Само се пошегувах, татко. Пръстенът е истински.
Всички се обърнаха, като търсеха с поглед годениците, за да ги поздравят.
— Къде са? – усмихната попита госпожа Матисън.
Кетрин посочи към виенското колело, което беше спряло в момента и шумна тълпа се беше събрала под него.
— Горе са. На върха на света.
Докато те стигнат до виенското колело, тълпата вече скандираше:
— Целуни я, Зак. Целуни я.
Обвил ръка около раменете й, той повдигна брадичката й със свободната си ръка.
— Няма да ни свалят долу, докато не видят, че се целуваме.
Тя прехапа устни, бузите й пламтяха, очите й грееха от любов.
— Не мога да проумея, че правиш това тук, сега, пред всички. Ти мразиш публичността.
— Не и тази публичност. Целият свят – прошепна той, като наведе глава към нея – стана свидетел на нещастието ни. Нека сега видят какво става, когато жесток избягал затворник срещне ангел, който вярва в него. Целуни ме, Джули.
Сред възгласите, които избухнаха под колелото, кметът Адълсон се усмихна на жена си и попита Тед:
— Баща ти накара ли го да обещае?
— И още как – засмя се той.
— Горкият – каза Адълсон, като видя колко продължително и страстно Зак целува годеницата си. – В такъв случай няма да може да изтърпи много такива целувки.
— Няма.
— Кога е сватбата?
— Зак спомена, че не по-късно от две седмици.
— Не е толкова скоро – обади се Джон Грейсън, един от приятелите на Тед, с многозначителна усмивка. Той се обърна към жена си: – Ще му се видят като две години. Спомняш ли си, Сюзън?
Тя кимна и погледна Кетрин.
— Свекър ти е опасен човек.
— И много мъдър – добави сериозно кметът Адълсон.
— Само дето преди сватбата ни не мислеше така, скъпи – припомни му съпругата му.
— Да, но така си мислех през първата ни брачна нощ. – Грейсън погледа целуващите се годеници и добави:
— Надявам се, че знае номера със студения душ.
ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
— Джули, недей скъпа. Едва се сдържам – промърмори Зак няколко нощи по-късно, като неохотно свали ръцете й от врата си и седна на дивана. След два дни престой в местния хотел той осъзна, че родителите й са обидени от отказа му да остане при тях. Напусна хотела и прие поканата им. Условията бяха далеч по-добри и храната беше чудесна, но той трябваше да спи в стаята на Джули, заобиколен от предмети, които му напомняха за нея. През деня, когато тя беше в училището, той работеше в къщата й. Преглеждаше сценарии, разговаряше с филмовия си екип в Калифорния и водеше преговори по телефона за възможни сделки с различни продуценти – имаше какво да отвлича мислите му. Но когато Джули се върнеше, само един поглед към нея беше достатъчен, за да я вземе в прегръдките си. Обаче веднага си спомняше за обещанието, дадено на баща й.