Протегна ръка към дръжката на вратата. И тогава Зак се обади:
— Джули е приготвила чай. Вероятно желае да останеш за него.
— Брат ти и сестра ти чакат отвън в колата. Биха искали да те видят, ако желаеш.
Джули не смееше да поеме дъх, докато Зак се колебаеше. После той бавно излезе на верандата. Не искаше да отиде до колата, осъзна тя, нито пък щеше да ги посрещне. Но им даваше възможност.
И те не я пропуснаха. Задната врата на лимузината се отвори и момченце в тъмен костюм и вратовръзка изскочи от нея. Зад него бавно вървяха майка му и вуйчо му.
— Ти наистина ли си вуйчо ми Зак?
Той погледна тъмната коса на детето и неохотно се усмихна при мисълта, че чертите на Станхоуп са записани в още едно поколение. Малкият много приличаше на него на тази възраст.
— Да – отговори той на момчето. – А ти кой си?
— Аз съм Джеймисън Закари Артър Станхоуп. Можеш да ме наричаш Джейми, като всички. Майка ми ме е кръстила на теб Закари. Баба много се ядосва.
Той се наведе и пое детето на ръце.
— Обзалагам се, че е била сърдита.
Застанала на прага, Джули дочу думите му:
— Здравей, Елизабет.
Сестра му изтича по стълбите и го прегърна. Братът на Зак неуверено протегна ръка.
— Няма да се разсърдя, ако откажеш да ми стиснеш ръката, Зак. Ако бях на твое място, точно така щях да направя.
Зак подаде ръка на брат си. Алек я пое, после го прегърна и го потупа по рамото.
Джейми погледна майка си, прабаба си и после Джули.
— Защо всички плачат? – попита той Зак.
— Имат алергия. – Усмихна му се окуражително. – На колко си години?
ШЕСТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
— Сигурен ли си, че всичко в църквата е готово? – обърна се Зак към Мат Феръл, като с бързо движение изтупа едва забележимите прашинки от смокинга си.
— Всичко е готово – засмя се той.
— Всички от Калифорния ли са тук?
— Вече са в църквата.
— Предупреди ли Мередит да не позволява на Джули да надникне в църквата, преди да тръгне по пътеката? Искам да я изненадам.
— Мередит и Кетрин Кохил не се отделят от нея. Вече сигурно се чуди защо така са се лепнали.
— Сигурен ли си, че Барбара е тук?
— Тук е, дори с оркестър. Снощи позвъних до хотела й в Далас и разговарях с нея. Вече е застанала на балкона в църквата и чака церемонията да започне.
— Колко е часът?
— Четири без десет. Имаш десет минути да стигнеш до църквата. Тед Матисън вече чака там. По пътя ще ти припомня всичко, което трябва вече да си запомнил по време на снощната репетиция.
— Стига ми една генерална репетиция – сухо отвърна Зак. – Вече съм минавал през всичко това, спомняш ли си?
— Има обаче две основни различия – отбеляза Мат с усмивка.
— Сериозно? Какви?
— Последния път, когато се жени, не беше толкова щастлив, но поне беше спокоен.
Имаше още една основна разлика между двете сватби и въпреки нежеланието да го приеме, Зак знаеше, че е така. Знаеше го още преди да пристъпи пред усмихнатите хора и преди да застане пред бъдещия си тъст в осветената със свещи църква, изпълнена с миризмата на бели рози. Този път изпитваше благоговение и тиха радост, докато чакаше Джули пред олтара. Гледаше как Мередит върви по пътеката към него в зелената си рокля, последвана от Кетрин и Сара в рокли с подобен цвят – и трите красиви, усмихващи се и чисти, сякаш и те като него съзнаваха съдбовността на това, което ще се случи.
Под звуците на органа в облак бяла апликирана коприна и прозрачно було, стелещо се зад нея, към него пристъпваше жената, която беше отвлякъл, с която се беше смял и любил. Тя вървеше с грейнало лице и в очите й видя истинска любов, обещанието за неродените му деца, живот, изпълнен с огромно щастие, което тя щеше да, му даде. След това той видя очите й да се разширяват, когато гласът на Барбара Стрейзанд се изви от балкона.
Зак протегна ръка към Джули и здраво стисна нейната, после и двамата се обърнаха напред.
Пастор Матисън се усмихна и вдигна Светото писание, което държеше в ръцете си:
— Скъпи приятели, събрали сме се днес пред очите на Бога…
Мат Феръл настойчиво се взря в очите на жена си. Тед и Кетрин нежно се усмихнаха един на друг. В дъното на църквата Херман Хекелман потърси ръката на Флоси, пръстите му здраво я поеха.
Уили Дженкинс наблюдаваше как възрастните двойки си разменят погледи и се хващат за ръце. После прошепна на момиченцето до него:
— Хващам се на бас, че Херман Хекелман няма да се съгласи с условието на пастора Матисън. Твърде стар е, за да чака…
То примерно отговори: