— Зак – прошепна тя. – Мотоциклетите не са единствените, които отиват там, където им посочиш. Аз също ще го направя.
Зак знаеше точно какво има предвид. И той посочи. Тя се плъзна надолу по тялото му и наведе глава.
На сутринта Рейчъл му приготви закуска.
— Искам да участвам в още един филм, за да покажа на света, че наистина мога да играя – каза тя.
Преситен и отпуснат, Зак я наблюдаваше как се движи из кухнята му в широки панталони и риза. Без скъпи дрехи и силен грим тя му се струваше далеч по-привлекателна. Освен това, както вече бе открил, беше интелигентна, чувствена и остроумна.
— А после какво? – попита той.
— После бих искала да се откажа. На трийсет години съм. И аз като теб искам нормален живот, изпълнен с нещо повече от грижи за фигурата и тревоги дали ще ми се появят бръчки. Има по-истински неща в живота от превзетия повърхностен свят на мечтите, който се опитваме да налагаме на останалата част от света.
Това неочаквано изказване го накара да погледне на Рейчъл с други очи. Освен това тя явно се интересуваше от него, а не от връзките му в киното, след като смяташе скоро да се откаже от кариерата си на актриса. Такива мисли се въртяха в главата му, когато Рейчъл се приведе през кухненската маса и меко каза:
— Приличат ли мечтите ми на твоите?
Правеше му предложение, осъзна Зак, и го правеше дискретно, смело и без увъртане. В първия момент той безмълвно я погледна, а после й зададе въпрос, без да се опитва да прикрие огромното значение, което влага в него:
— А виждаш ли деца в мечтите си, Рейчъл?
— Твоите деца ли?
— Моите.
— Дали да не започнем още сега?
Зак се разсмя от неочакваното й предложение, но скоро смехът му замря, заменен от нежност и трепетна надежда – чувства, които не вярваше, че отново може да изпита. Ръцете му се плъзнаха под ризата й и нежността му се сля с възбудата.
Ожениха се в имението на Зак в Кърмел пред погледите на около хиляда гости, включително няколко губернатори и сенатори. Дванайсет хеликоптера кръжаха в небето, перките им раздвижваха въздуха, развяваха женските рокли и отнасяха перуки, докато репортерите насочваха камерите си към празненството долу.
Кум на Зак беше съседът му в Кърмел – индустриалецът Матю Феръл, който даде предложение как да се справят с нашествието на журналистите. Той погледна към хеликоптерите и заяви:
— Трябва да отменят проклетата Първа поправка на Конституцията1. Зак се засмя. Днес беше денят на неговата сватба и той бе в изключително настроение. Вече си представяше уютни вечери с деца и семеен живот, непознат досега за него. Рейчъл беше поискала богато сватбено тържество и той бе удовлетворил желанието й, въпреки че предпочиташе да отлетят до Тахо само с неколцина приятели.
— Винаги мога да изпратя някого за пушки – пошегува се младоженецът.
— Чудесна идея. Ще използваме павилиона за прикритие и ще свалим копелетата.
Двамата мъже се засмяха. Бяха се запознали преди три години, когато една нощ почитатели на Зак се бяха покатерили по оградата и бяха задействали алармите и на двете къщи. Същата нощ Зак и Мат откриха доста сходства помежду си, включително и това, че предпочитат хубавия скоч, обичат искреността и не понасят преструвки. По-късно разбраха, че споделят едно и също мнение по въпроса за финансовите си инвестиции, затова станаха не само приятели, но и бизнес партньори.
Когато „Кошмар” излезе на екраните, печалбите бяха огромни и критиците му поставяха отлични оценки, въпреки че не получи „Оскар” и дори не бе номиниран. Филмът успя да възкреси западащите кариери на Емили и Рейчъл. Благодарността на Емили, а и на баща й, беше безгранична. Рейчъл обаче внезапно откри, че не иска да изоставя кариерата си, както и че не е готова да роди детето, което Зак така силно желаеше. Кариерата й се оказа мания, която я обсебваше. Беше толкова жадна за слава, че презираше всяка по-известна от нея актриса. Същевременно отказваше да се снима във филм, ако негов режисьор не беше съпругът й.
Зак беше подлъган да се ожени за умна и амбициозна актриса, която вярваше, че той държи ключа към славата и щастието й. Знаеше го, но търсеше вината по-скоро в себе си, отколкото в Рейчъл. Отдавна трябваше да е наясно, че щастливите семейства са измислица на поетите и създателите на филми.
След загубата на тази илюзия му предстоеше скучен и еднообразен живот. Холивуд имаше изпитана рецепта за подобно заболяване – наркотик или алкохол. Зак обаче, подобно на баба си, ненавиждаше слабостта и отхвърляше с презрение подобни средства. Той реши проблема по единствения начин, който познаваше – работеше непрекъснато. Вместо да се разведе, той разумно осмисли брака си – въпреки че не беше за пример, все пак беше далеч по-сполучлив от този на баба му и дядо му, а и не по-лош от много други. И Зак даде на Рейчъл право на избор – или да се разведе, или да овладее амбициите си и да заживее нормално; като в замяна той ще удовлетвори желанието й да режисира още един неин филм. Рейчъл мъдро избра второто предложение. Зак откри някакъв сценарий, който му хареса. Филмът щеше да се казва „Победителят прибира всичко” с главни роли за него и Рейчъл, а студиото им отпусна пари авансово. С търпение, ласкателство, остра критика и понякога ледена студенина ловко успя да получи от Рейчъл и от останалите актьори онова, което той искаше.