На гърдите й имаше мъничка дупчица и от нея се процеждаше струйка кръв. Първата му мисъл, докато крещеше някой да повика линейка, беше, че тази рана не може да бъде смъртоносна – Рейчъл едва кървеше, раната беше по-близо до ключицата, отколкото до сърцето й и освен това професионалната медицинска помощ беше съвсем наблизо, под ръка за екипа, както изискваше законът. Навсякъде цареше паника – женски писъци, мъжки крясъци, и членовете на медицинския екип, които си проправяха път сред задушаващата тълпа.
— Стойте настрани! – крещеше той и тъй като не успя да долови пулса й, се опита да й окаже бърза медицинска помощ.
Вече цял час Зак стоеше пред конюшнята до останалите и чакаше сведение от множеството лекари и полицаи вътре, при Рейчъл. Полицейски коли и линейки бяха паркирани навсякъде – в затревената площ и по алеята. Зловещите им червени и сини светлини проблясваха влудяващо в застиналата, влажна нощ.
Съпругата му беше мъртва. Чувстваше го. Знаеше го'. Беше се срещал и по-рано със смъртта, знаеше как изглежда. И въпреки това не можеше да повярва.
Полицаите вече разпитаха Тони и операторите. Сега започваха да задават въпросите си на всеки, който е присъствал на случая. Но него никой не го питаше какво е видял. Струваше му се, доколкото беше способен да мисли разумно, че е твърде странно да не му задават въпроси.
Ярка светлина окъпа площадката и той чу над главата си свистенето от перките на хеликоптер. Забеляза яркочервения кръст и почувства силно облекчение – очевидно щяха да откарат Рейчъл до най-близката болница, което със сигурност означаваше, че състоянието й се е стабилизирало. Точно в този миг обаче видя нещо, от което кръвта му изстина – полицаите, които обградиха цялата площадка още с пристигането си, правеха път на някаква черна лимузина. В светлините на приземяващия се хеликоптер успя да прочете надписа върху вратата на шофьора: „Областен следовател при смъртни случаи”.
Всички останали го прочетоха. Емили се разплака в прегръдките на баща си. Зак дочу грубите ругатни на Остин, последвани от утешителните думи на Томи. Даяна беше втренчила поглед в колата на следователя с бледо, застинало лице, а останалите… се споглеждаха.
Но никой не поглеждаше към него, никой не направи опит да го доближи. В объркването си той намираше това за странно, въпреки че предпочиташе да остане сам.
ГЛАВА ОСМА
Всички членове на снимачния екип бяха изолирани на следващия ден в хотела си за полицейското разследване. Зак прекара времето в неспокойно вцепенение. Полицията отказа да му даде каквито и да е сведения, докато журналистите заливаха страната с информация. Според обедните новини по Националната телевизия пистолетът, с който беше убита Рейчъл, е бил зареден с куршум с двоен заряд, който избухнал в нея и ударната сила предизвикала пълно разрушаване на голяма част от тялото й, вместо с куршум, който просто да премине през нея. Това била причината за незабавната й смърт. В Колумбийската телевизия бяха поканили балистичен експерт в предаването си, който стоеше пред статив с диаграма на тялото на Рейчъл и с показалка в ръка обясняваше на американците какво точно е засегнал куршумът и къде се е намирал. Зак изключи телевизора, отиде до банята и повърна. Съпругата му беше мъртва и въпреки че в брака им липсваше истинска топлота, той не можеше да се примири със смъртта й, с грозния, отвратителен начин, по който бе настъпила. Новините в 22.00 часа по Ей Би Си го засипваха с упреци, когато след аутопсията беше обявен фактът, че Рейчъл Евънс Бенедикт е била бременна от два месеца.
Той се отпусна на дивана и затвори очи, за да преглътне горчивата новина. Чувстваше се в центъра на ураган, който го беше помел. Рейчъл – бременна. Но не от него. Не беше спал с нея от месеци.
Небръснат, неспособен да приема храна, се мотаеше из хотелския апартамент, като от време на време се чудеше дали и другите са задържани като него и ако е така, защо никой не идва в стаята му, за да поговори, да изкаже съчувствието си или просто да му прави компания. Хотелът беше обсаден от холивудски посетители, които се опитваха да се свържат с него – повечето от тях подтикнати по-скоро от интереса си към мръсните клюки, отколкото от желанието си да изкажат искрени съболезнования за смъртта на съпругата му.
Зак не искаше да разговаря с никого, освен с Мат Феръл и прекарваше времето си в размишления кой, за Бога, е мразил Рейчъл толкова силно, че да желае смъртта й. Насочваше подозренията си към някого от екипа си, после ги отхвърляше и ги стоварваше върху друг, тъй като мотивите му се струваха неубедителни до абсурдност.