***
— Днес наистина съм късметлия – каза Джо О'Хара шест часа по-късно и прибра печалбата от масата. Снажен човек, с лице на боксьор и телосложение на борец, той прикриваше тревогата си зад шумни оптимистични възклицания, които не можеха да заблудят никого, но все пак поразведряваха напрегнатата атмосфера.
— Напомни ми да ти спра заплатата – кисело отбеляза Мат, вперил поглед в купчината пари, която се увеличаваше – Трябва да ти плащам по-малко, за да не залагаш на карти.
— Винаги го казваш, когато вие със Зак губите – весело отвърна Джо и разбърка картите. – Напомня ми за доброто старо време в Кърмел, когато дълго играехме така. Само дето винаги беше през нощта и животът на Зак не висеше на косъм…
Неизречената мисъл увисна в напрегнатата тишина, нарушена от острото иззвъняване на телефона.
Зак вдигна слушалката, послуша за момент и се изправи.
— Съдебните заседатели са определили присъдата. Трябва да тръгвам.
— Ще дойда с теб – каза Мат.
— Отивам да докарам колата – добави О'Хара и извади ключовете от джоба на сакото си.
— Не е необходимо – отвърна младият мъж, докато се бореше с паниката. – Адвокатите ми ще ме вземат.
О'Хара стисна ръката му и той го изчака да излезе. После погледна към Мат и пристъпи към бюрото си.
— Искам да те помоля за една услуга. – Извади някакъв документ от чекмеджето и го подаде на приятеля си. – Приготвил съм го, в случай че нещо се обърка. Това е пълномощно, което ти дава пълно право да се разпореждаш с парите и имота ми.
При тези думи Мат Феръл сведе поглед и пребледня – значи Зак наистина мислеше, че има вероятност да получи обвинителна присъда.
— Просто формалност. Ако се случи нещо непредвидено. Сигурен съм, че няма да се наложи да го използваш.
— Аз също съм сигурен – отвърна приятелят му.
Двамата се погледнаха в очите. Мат се покашля и запита: – Ами… ако се наложи да го използвам, какво искаш да предприема?
Зак направи опит да се пошегува:
— Просто се постарай да не ме разориш. Това е всичко.
Час по-късно в съдебната зала, застанал до адвокатите си, той слушаше решението на комисията. Думите сякаш достигаха до него през далечен тунел.
… присъжда се за виновен в предумишлено убийство…
След кратко съвещание за определяне на наказанието Зак чу и другата присъда – още по-мъчителна от предишната.
Осъжда се на четиридесет и пет години затвор… Молбата за освобождаване под гаранция се отхвърля, тъй като определената присъда надвишава петнайсет години… Затворникът остава под арест до прехвърлянето му в затвора е Амарило, щата Тексас…
Зак не трепна. Не направи нищо, което би разкрило чувствата му… Отвътре болката го разкъсваше. Остана напълно неподвижен дори когато някой сграбчи ръцете му, изви ги зад гърба му и щракна белезниците около тях.
ДЕСЕТА ГЛАВА
1993
— Внимавайте, госпожице Матисън!
Предупреждението на момчето в инвалидната количка достигна до нея твърде късно. Джули дриблираше от центъра на игрището. Като се смееше, се завъртя, за да прати топката в коша, но в този момент глезенът й се заклещи в стъпалото на инвалидната количка, тя политна и за неин позор се стовари на задника си.
— Госпожице Матисън! Госпожице Матисън! – отекнаха тревожните викове на децата.
Джули водеше часа по физическо възпитание на деца с физически увреждания. Наобиколиха я децата в инвалидни колички, с патерици и бинтовани крака.
— Добре ли сте, госпожице Матисън? – питаха те в хор. – Наранихте ли се, госпожице Матисън?
— Разбира се, че се нараних – пошегува се тя, като се надигна и отметна падналата върху очите й коса. – Гордостта ми е твърде наранена.
Уили Дженкинс, деветгодишният училищен атлет, който изпълняваше ролята на главен и страничен съдия, пъхна ръце в джобовете си, изгледа я учудено и отбеляза с дълбокия си дрезгав глас:
— Как може гордостта ви да е наранена, след като паднахте на задника си…
— Само така ти се струва, Уили – засмя се тя
— Госпожице Матисън! – изрева в този момент директорът и изгледа свирепо стъпките, които покриваха пода на светещия му от чистота гимнастически салон. – Това съвсем не ми прилича на игра на баскетбол. На какво точно играете?
Въпреки че в момента Джули преподаваше на трети клас в началното училище в Кийтън, отношенията й с директора, господин Дънкан, не бяха се променили много от времето, когато я обвини в кражбата на парите. Той вече не поставяше честността й под съмнение, но затова пък непрекъснатото нарушаване на училищните правила заради нейните ученици беше като трън в очите му. И не само това. Досаждаше с идеите си за промяна, а когато той ги отхвърлеше, тя успяваше да получи морална подкрепа от останалите съграждани или, ако е необходимо, финансова помощ от частни лица. В резултат на една от тези идеи началното училище в Кийтън предлагаше специално разработена образователна и спортна програма за деца с физически увреждания, създадена и непрекъснато обновявана от самата нея. Господин Дънкан смяташе това за типичен пример на своеволно потъпкване на неговите отдавна доказани методи. Едва започнала да ръководи програмата за деца с физически недъзи, госпожица Матисън разработи нова – още по-добра. Този път тя се зае да ликвидира неграмотността сред жените в Кийтън и околността. Поводът беше откритието, че жената на портиера не може да чете. Джули я покани в дома си и започна да й преподава, но скоро се оказа, че жената на портиера познава още една жена, която не може да чете, и че онази жена познава друга, която на свой ред познава някоя друга. За кратко време се събраха седем жени и тя се обърна към господин Дънкан с молба за класна стая, където два пъти седмично ще може да се занимава с тях.