— Остави ги! Няма да вземеш нищо, освен дрехите на гърба си! Той отдръпна ръка и погледна към брат си и сестра си, като че ли очакваше да се намесят, но те мълчаха – бяха прекалено погълнати от собственото си нещастие или твърде уплашени, че ще ги сполети съдбата му, ако предизвикат Маргарет.
Тя презираше и двамата заради малодушието и предателството им, но в същото време се постара никой от тях да не прояви в бъдеще прикривана в момента смелост.
— Ако някой от двама ви го потърси – предупреди ги, когато Закари се обърна и тръгна към стъпалата, – ако някой посети събиране, на което присъства и той, ще ви сполети същата участ, ясно ли е?
Предупреждението, което отправи към омразния й внук, бе по-различно:
— Закари, ако мислиш да се възползваш от благоволението на някого от приятелите си, не си прави труда. Заводът „Станхоуп” осигурява работа на повечето хора в града, а аз съм единственият собственик. Никой няма да рискува да предизвика гнева ми и да изгуби работата си.
Думите й го накараха да се обърне на едното стъпало и от смразяващото презрение в погледа му тя със закъснение разбра, че не беше и помислял да приема подаяния от приятели. Но най-много я порази онова, което прочете в очите му. Дали не беше терзание? А може би гняв? Или страх? Тя искрено се надяваше да е изпитвал всичко това.
***
Фургонът намали скоростта и тромаво спря пред самотния младеж, който крачеше по банкета на магистралата, преметнал през рамо спортно яке и привел глава, като че се бореше със силния вятър.
— Хей! – извика Чарли Мърдок. – Ще се качиш ли? Кехлибарените очи на непознатия се втренчиха в него и в първия момент младежът изглеждаше напълно объркан, сякаш се разхождаше насън по магистралата. После кимна. Докато пътникът се качваше в кабината, Чарли забеляза скъпите му панталони от щавена кожа, излъсканите му мокасини, стилната му прическа, и предположи, че е взел колежанин, който по някаква причина пътуваше на автостоп. Опита се да завърже разговор с него.
— В кой колеж учиш?
Момчето преглътна с усилие, но когато отговори, тонът му беше студен и необщителен.
— Не уча в колеж.
— Да не би колата ти да се е повредила?
— Не.
— Може би семейството ти живее наблизо.
— Нямам семейство.
Въпреки резкия тон Чарли, чиито трима сина вече живееха в Ню Йорк, разбра, че момчето се напряга с всички сили, за да прикрие чувствата си. Изчака няколко минути, сетне попита:
— Как се казваш?
— Зак… – отговори младежът и след кратко колебание добави: – Бенедикт.
— Къде отиваш?
— Където и ти.
— Отивам чак до Уест Коуст, Лос Анджелис.
— Чудесно – заяви Зак с тон, който подсказваше, че разговорът е приключил. – Всъщност няма особено значение.
Едва след няколко часа младежът попита:
— Имаш ли нужда от помощ за разтоварването на камиона, когато стигнеш до Лос Анджелис?
Чарли го изгледа изпод око, като си припомни първите си впечатления от Зак Бенедикт – облечен като богаташко дете, говори като богаташко дете, но именно това богаташко дете очевидно беше закъсало с парите, чувстваше се не на място и явно не му вървеше. Беше готов да преглътне гордостта си и да се залови с физическа работа, което показваше, че е момче с характер.
— Изглеждаш като човек, който доста лесно ще се справи с тежките товари – каза Чарли, като хвърли одобрителен поглед към дългото, добре развито мускулесто тяло на Бенедикт. – Тежести ли си вдигал?
— Тренирах бокс.
В колежа – довърши наум мисълта му Чарли и може би защото Бенедикт по някакъв начин му напомняше за собствените му синове на тази възраст, когато се опитваха да се справят с неприятностите, или пък защото долавяше, че проблемите му са отчайващо сериозни, но той реши да му намери някаква работа. Стигнал до това решение, шофьорът подаде ръка:
— Казвам се Мърдок, Чарли Мърдок. Не мога да ти плащам много, но когато стигнем Лос Анджелис, поне ще имаш възможността да видиш истинско филмово студио. Този камион е натоварен с реквизит, който принадлежи на „Емпайър Студиос”. Подписах с тях договор за доставка. Ако ми свършиш добра работа, мога да те представя на службата за наемане на работници.
— Много благодаря. Никога няма да го забравя – отговори Бенедикт с глас, прегракнал от облекчение, смущение и признателност.