Когато той благоразумно отбеляза, че ползването на класна стая до късно вечерта ще увеличи разходите, тя спомена, че в такъв случай ще се обърне към директора на гимназията. За да не излезе коравосърдечно страшилище, когато директорът на гимназията изпълни молбата й, покорен от сините й очи и ведрата й усмивка, господин Дънкан се съгласи да й предостави нейната класна стая от началното училище. Скоро след това досадната рицарка реши, че се нуждае от специализирани материали за обучение на възрастните си ученици, за да ускори процеса на усвояване. И както вече беше разбрал от поредицата свои провали, щом Джули Матисън си науми нещо, нищо не можеше да я спре. Когато беше убедена в правотата си, тя беше непреклонна и изпълнена с оптимизъм – качества, които бяха за него едновременно възхитителни и дразнещи.
Програмата за ограмотяване беше нейно лично постижение и нищо, което той казваше или правеше, не беше в състояние да я разубеди. Беше твърдо решена да си набави необходимите помощни материали и той беше сигурен, че за това си взе два дни отпуска, за да отиде до Амарило. Той знаеше със сигурност, че Джули е убедила състоятелния дядо на един от недъгавите си ученици – именно той живееше в Амарило – да направи дарение за закупуване на нужните за програмата материали.
Именно тази нейна склонност – да набира средства, той намираше за изключително отблъскваща и доста неудобна. Беше крайно непристойно да се обръща към състоятелни съграждани или техни роднини и да проси допълнителни средства. През четирите години като учителка в началното училище Джули Матисън беше като трън в очите му. Точно затова той не се поддаде на прелестното изпълнение, което тя му предложи, след като се изправи на крака и изпрати учениците си в съблекалнята, като едновременно им даваше напътствия за играта следващата седмица. Без грим на лицето и вързана на конска опашка кестенява коса, от нея лъхаше здраве и младежка жизненост, които го бяха заблудили, когато я назначаваше. Беше решил, че тя е красива, очарователна и няма да му създава затруднения. Беше висока метър и шейсет и пет, с дълги крака, изящен нос и пълни, нежни устни. Под извитите й тъмни вежди, сияеха огромните й тъмносини очи, опасани от дълги, гъсти, извити ресници, очи – едновременно нежни и невинни. Единствената черта на това нежно лице, която загатваше за характера й, беше упоритата брадичка, с малка, не особено женствена трапчинка на нея.
— Брат ти Тед се обади – каза той с раздразнение. – Каза да ти предам, че майка ти ще те чака за вечеря в 20.00 часа и че можеш да вземеш колата на Карл. Спомена, че ще ходиш до Амарило. Май си пропуснала да ми го кажеш, когато поиска отпуска по лични причини.
— Да, ще ходя до Амарило. – Тя се усмихна лъчезарно и невинно. Надяваше се, че усмивката ще му е достатъчна, но тя само усили бдителността му.
— Приятели ли имаш там? – попита той и смръщи вежди; Джули отиваше в Амарило, за да се срещне с богатия роднина на един от недъгавите си ученици с надеждата да го убеди да подпомогне финансово програмата й за ликвидиране неграмотността на жените, и имаше ужасното чувство, че господин Дънкан подозираше нещо.
— Ще отсъствам само два дни – измънка тя. – Намерила съм вече заместник за часовете си.
— Амарило е на неколкостотин километра. Сигурно отиваш там по неотложна работа.
Джули не отговори, погледна часовника си и извика:
— О, Господи! Четири и половина е! По-добре да побързам, ако ще си ходя до вкъщи. Трябва да взема душ и да успея да се върна за часа в 18:00.