Когато излезе от сградата на училището, Уили Дженкинс я чакаше намръщен до колата.
— Чух ви да разговаряте с господин Дънкан, че ще пътувате до Амарило – заяви момчето с невероятно дрезгавия си глас, който звучеше като на възрастен човек с ларингит, – и се чудех, госпожице Матисън, така де… ще пея ли или няма да пея на тазгодишното зимно тържество.
Джули прикри усмивката си. Уили Дженкинс беше най-добрият спортист на училището. Беше най-известният сред децата от долните класове, и фактът, че не участваше в концертите го измъчваше. Причината, поради която никога не му позволяваха да пее, беше, че щом Уили си отвореше устата, публиката избухваше в неудържим смях при звуците, които излизаха.
— Не зависи от мене, Уили – каза тя, като захвърли куфарчето си на седалката на стария си малък форд. – Тази година не отговарям за зимното тържество.
Той й се усмихна дяволито – като мъж, който инстинктивно съзнава, че някоя жена има слабост към него. А Джули наистина го обичаше. Харесваше куража, дързостта, духа му и най-вече вниманието, с което той се отнасяше към едно недъгаво, доста особено момче от нейния клас на име Джони Евърех.
— Добре де – дрезгаво каза той, – ако вие отговаряхте за тържеството, щяхте ли да ми позволите да пея?
— Разбира се, Уили – усмихна му се тя и завъртя ключа на таблото. – В деня, в който аз трябва да реша кой ще пее, ти ще си първият.
— Обещавате ли? Джули кимна.
— Ела в църквата някой ден и ще ти го докажа. Ще ти позволя да пееш в детския хор.
— Моето семейство не ходи много-много на църква.
— В такъв случай си изправен пред сложна дилема.
— Какво значи „дилема”?
Тя протегна ръка през отворения прозорец и разроши косата му.
— Провери в речника.
Пътят до къщата й минаваше през центъра на Кийтън – четири пресечки с магазини и офиси, които заобикаляха площада около внушителната сграда на Областния съд. Като дете, когато за пръв път видя малкото тексаско градче, без булеварди, без небостъргачи и без бедняшки квартали, то й се стори странно и някак чуждо. Но скоро заобича тихите му улици и приветливите хора. През последните петнайсет години градът си беше останал почти същият – живописен и леко старомоден с красивия си бял павилион в центъра на градския парк, с павираните си улици и безукорно поддържани магазини и къщи. Въпреки че населението на Кийтън беше нараснало от три на пет хиляди жители, семействата все още ходеха на църква в неделя, мъжете все още се събираха в местния клуб в първия петък от месеца, а летните празници все така се празнуваха на затревения градски площад, където кийтънският градски оркестър свиреше на платформа, драпирана с червен, бял и син плат. Основоположниците на Кийтън навремето пристигаха за празниците на коне и с каруци. Това бе град, в който хората държаха на приятелството, на традициите, на спомените. Град, в който всеки знаеше всичко за другите.
Сега Джули беше част от този град и още от единайсетгодишна възраст избягваше каквато и да било постъпка, която би дала повод за клюки. Като ученичка се срещаше само с момчета, които родителите й и целият град одобряваше, и ходеше с тях само на училищните забави и църковните събори. Никога не нарушаваше правилата.
Живееше при родителите си, докато завърши колежа, и когато най-сетне миналата година нае малка самостоятелна къща в северната част на града, тя я поддържаше безупречно чиста и спазваше правилото да не допуска нощем никакви мъже вътре, освен, разбира се, членовете на семейството си. Друга млада жена през осемдесетте години на двайсети век никога не би търпяла тези ограничения, но не и Джули. Тя беше намерила истински дом, прекрасно семейство и беше твърдо решена да запази уважението и доверието им. Това си решение следваше с такова усърдие и старание, че в момента беше модел за образцов гражданин на Кийтън. Освен че преподаваше в началното училище и доброволно посвещаваше времето си на програмата за децата с физически недъзи и програмата за ликвидиране на неграмотността, тя водеше часовете в неделното училище, пееше в хора, печеше кифлички за църковните разпродажби и плетеше вълнени шалове, за да подпомогне набирането на средства за нова сграда на противопожарната охрана.
С непоклатима решителност заличи всички следи от онази нещастна, чувствителна, малка улична хлапачка. И все пак всяка жертва, която правеше, й носеше удовлетворение и я караше да се чувства избраница. Обичаше работата с децата, а да учи възрастните за нея беше предизвикателство. Беше си изградила съвършен живот.