Само дето понякога не успяваше да прогони чувството, че има нещо нередно във всичко това. Имаше нещо фалшиво, нещо липсваше или не бе на мястото си. Чувстваше се като маска, която сама си беше сложила. И не знаеше как да продължи по-нататък.
Преди година, когато пастор Грег Хоули дойде да помага на баща й, Джули осъзна това, което отдавна трябваше да разбере – нуждаеше се от съпруг, обич и свое семейство. Грег се нуждаеше от същото. Бяха обсъждали въпроса за женитбата, но тя искаше да изчакат, докато се почувства напълно сигурна. И ето – Грег беше във Флорида в очакване на решението й. Градските клюкари, които одобряваха красивия млад пастор за съпруг на Джули, останаха разочаровани, когато миналия месец, след Коледа, той си замина, без да постави венчален пръстен на ръката й.
Младата жена също го одобряваше. Само дето понякога я обхващаха онези необясними съмнения…
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джули се облегна на бюрото и се усмихна на седемте жени между двайсет и шейсетгодишна възраст, които се учеха да четат. С решителността, дързостта и упоритостта си те вече бяха спечелили сърцето й, а тя едва се бе научила да ги разпознава. Оставаха й още двайсет минути, преди да тръгне за къщата на родителите си за вечеря. Погледна часовника си и каза:
— Добре, толкова за тази вечер. Имате ли въпроси по уроците или нещо друго, което искате да ме питате?
Седем сериозни лица се вдигнаха към нея. Розали Силмет, двайсет и пет годишна самотна майка, вдигна ръка и плахо започна:
— Ние всички искаме да знаете колко много значи това, което правите за нас. Избраха ме да ви го кажа, защото засега чета най-добре. Искаме да знаете колко голямо значение има това, че вярвате в нас. Някои от нас смятат – тя се поколеба и погледна към Полип Пъркинс, която наскоро се бе присъединила към групата по настояване на Розали, – че не можете да ни научите, но все пак сме склонни да ви дадем тази възможност…
Джули проследи погледа й и внимателно се обърна към тъмнокосата жена на около четиридесет години:
— Полип, защо смяташ, че не можеш да се научиш да четеш?
Жената се изправи, като че се обръщаше към някой особено важен човек, и смутено призна:
— Съпругът ми смята, че ако не съм глупава, щяла съм да се науча да чета още като дете. Децата ми мислят същото. Смятат, че ви губя времето. Дойдох само защото Розали каза, че бързо се е научила, а никога не е вярвала, че ще успее. И аз реших да опитам.
Останалите жени в класната стая кимнаха в потвърждение на думите й и Джули притвори за кратко очи, преди да им открие истината – прикривана толкова дълго.
— Аз знам, че всички вие можете да се научите да четете. Знам със сигурност, че неграмотността няма нищо общо с умствените възможности. Мога да го докажа.
— Как? – рязко запита Полин.
Тя пое дълбоко дъх и след това отговори:
— Знам го, защото когато дойдох в Кийтън, бях в четвърти клас и почти не можех да чета. Знам как се чувства човек с мисълта, че е невъзприемчив. Знам как се чувства човек, когато върви по коридора и не може да прочете надписа на тоалетните. Знам начините, които измисляте да скриете това от хората, за да не ви се смеят. Аз не ви се смея. И никога няма да го направя. Защото знам и нещо друго. Знам колко смелост се изисква от всяка от вас, за да идва в тези часове два пъти седмично.
Жените я погледнаха удивено, после Полин попита:
— Истината ли ни казвате? Не сте можели да четете?
— Да – отвърна Джули, като я погледна право в очите. – Ето защо създадох тези часове. Затова съм решила да ви набавя всички нови пособия за възрастни, които искат да се научат да четат. Доверете ми се – каза и се изправи. – Ще намеря начин да ви осигуря тези материали. Утре сутринта заминавам за Амарило. Всичко, което искам от вас, е да ми вярвате. Поне малко. И да вярвате в себе си.
— Аз на вас ви вярвам – пошегува се Пеги Листръм, като стана и започна да прибира моливите и тетрадката си. – Но за себе си още не знам.
— Точно ти ли го казваш? – отвърна на шегата й тя. – А не те ли чух да се хвалиш в началото на часа, че тази седмица си се научила да прочиташ на глас имената на улиците по табелите в града?
Жената се усмихна и вдигна детето, заспало на стола пред нея. Джули прие сериозно изражение, като реши, че в началото им е нужно насърчение, за да продължат и нататък.
— Преди да си тръгнете, може би трябва да си припомните защо искате да се научите да четете? Да започнем с теб, Розали.
— Лесен въпрос. Искам да отида в града, но не мога да си намеря работа, защото имам проблеми с попълването на формуляра. Дори и да измисля как да се справя с него, не бих могла да си намеря прилична работа, ако не мога да чета.