Две жени кимнаха в знак на съгласие, а Джули погледна към Полин.
— Полин, защо искаш да се научиш да четеш? Тя се усмихна малко уморено.
— Бих искала да покажа на съпруга си, че греши. И още… – замлъкна, почувствала неудобство.
— И какво още?
— И още – въздъхна очарователно Полин, – искам да помагам на децата си за домашните.
Джули погледна към Деби-Сю Касиди – трийсет и пет годишна, с права кестенява коса и блестящи кафяви очи, която беше прекъсвала неколкократно училището заради родителите си – пътуващи музиканти, и в пети клас го беше изоставила напълно. Беше приятно изненадана от нея. Деби бе необикновено умна и от малкото, което казваше в часовете, личеше, че е творческа личност и че умее да се изразява добре. Работеше като прислужница, но изглеждаше прилежна като библиотекарка.
— След като се науча да чета, ако мога да избирам, бих искала само едно – колебливо сподели тя.
— И какво е то?
— Само не ми се смейте. Искам да напиша книга.
— Не се смея – увери я младата жена.
Тези признания отприщиха нови и Джули започна да си изгражда ясна представа за живота на тези жени. На всяка от тях й липсваше себеуважение и със сигурност бяха подложени на унижение от страна на мъжете, с които живееха или за които бяха омъжени. Още повече, че самите те смятаха, че не заслужават нищо по-добро. Когато затвори вратата на класната стая, вече закъсняваше с десет минути за вечерята, но беше още по-твърдо решена да осигури парите за закупуването на учебни пособия, които щяха да им помогнат да напреднат.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато Джули пристигна, полицейската кола на Тед вече беше паркирана пред къщата на родителите й, а братята й се разхождаха по автомобилната алея и разговаряха. Синият блейзър на Карл, с който тя настояваше да тръгне за Амарило, тъй като не можеше много да разчита на своята кола, беше паркиран на алеята и Джули спря до него. Двамата мъже се обърнаха към нея и тя отново изпита гордост и удивление при вида на високите си красиви братя, които се отнасяха с топлота и обич към нея през всичките тези години.
— Здравей, сестричке. – Тед я прегърна.
— Здравей – отвърна на поздрава тя. – Как е полицейският бизнес? Тед беше заместник-шериф в Кийтън, но току-що беше защитил правната си степен и чакаше резултатите от изпитите си за адвокат.
— Проспериращ, както винаги – пошегува се той. – Връчих призовка на госпожа Херкович за нарушаване на правилата за уличното движение.
Въпреки шегата в гласа му се долавяше нотка на цинизъм, неизменно присъстваща през последните три години – от разпадането на краткия му брак с дъщерята на най-богатия човек в града. Преживяното го беше наранило дълбоко, а малко по-късно го беше направило суров – факт, добре известен и крайно неприятен за цялото семейство.
Карл, напротив, беше женен едва от шест месеца и лицето му грееше от щастие. Той я стисна в мечешката си прегръдка и отбеляза:
— Сара няма да присъства на вечерята. Още не се е възстановила от настинката.
Лампата на верандата светеше и Мери Матисън застана до отворената врата. Въпреки няколкото бели косъма в тъмната й коса и независимо от факта, че говореше малко по-бавно след инфаркта, тя беше все така хубава, жизнена и сърдечна.
— Побързайте, деца! – повика ги. – Вечерята изстива.
Пастор Матисън стоеше зад нея, все така висок, изправен, само дето вече носеше очилата си непрекъснато и косата му беше бяла.
— Хайде, побързайте – каза той, като прегърна Джули и потупа синовете си по раменете.
Единствената промяна с годините във вечерята на семейство Матисън беше, че сега Мери Матисън предпочиташе да сервира в хола и се отнасяше към тези събирания като към специални случаи, тъй като трите й деца вече бяха пораснали и си имаха собствени домове. А иначе вечерите си бяха същите – събираха се да се посмеят, да споделят радостите си, да споменат мимоходом проблемите си и да намерят начин за разрешаването им.
— Как върви строежът на къщата на Адълсон – попита пасторът, като се обърна към Карл веднага след молитвата.
— Направо ме подлудява. Водопроводчикът объркал крановете на топлата с тези на студената вода. Електротехникът свързал лампата на верандата с ключа за изхвърляне на боклука, така че като натиснеш копчето за боклука, светва лампата на верандата…
На Джули положението се стори по-скоро смешно, отколкото бедствено.
— А с какво е свързал копчето за боклука? – засмя се тя.
— Херман го е свързал с вентилатора на фурната. Пак беше изпаднал в едно от неговите „настроения”. Честна дума, започвам да си мисля, че винаги щом си намери работа, нарочно я обърква, за да продължи по-дълго.