— В такъв случай по-добре внимавай да не свърже кабела на сешоара с нещо друго. Искам да кажа, че ще бъде ужасно, ако кметът Адълсон се прибере вкъщи и включи сешоара, а вградените му микровълнови печки избухнат.
— Не виждам нищо смешно в това, Джули. Адвокатът на кмета настоя да вмъкнем наказателна клауза в договора за строежа. Ако не го довърша до април, всеки просрочен ден ще ми струва сто и петдесет долара. Само Бог може да ми помогне.
Тя с мъка запази сериозно изражение на лицето й, като си представи как кметът щраква ключа за лампата на верандата и боклукът му шумно се прибира. Освен че беше кмет на града, Едуард Адълсон бе собственик на банка и на железарски магазин, търговски представител на „Форд”, а също така притежател на земи западно от Кийтън. Всички в града познаваха Херман Хекелман – електротехник по професия, ерген по свой избор и чудак по наследство. Като баща си той живееше сам в малка къщичка в покрайнините на Кийтън, работеше, когато искаше, пееше, когато се напиеше, а когато беше трезвен, тълкуваше историята с начетеност и език, на които и университетски професор би завидял.
— Мисля, че няма защо да се тревожиш за наказателната клауза по договора с Адълсон. – Джули видимо се забавляваше. – Херман със сигурност може да се определи като „Божията намеса”. Той е като ураганите и земетресенията – непредсказуем и неконтролируем. Всички го познават.
Карл най-сетне се засмя с дълбок, гърлен смях и отбеляза:
— Права си. Ако кметът Адълсон ме даде под съд, местната комисия от съдебни заседатели със сигурност ще отсъди в моя полза. – После въздъхна и рече: – Не знам какво му става. Когато не е в някое от „настроенията” си, е най-добрият електротехник, с който съм работил. Исках да му дам възможност да стъпи на крака, да посъбере малко пари. Мислех, че ще се справи.
— Кметът Адълсон няма да те даде под съд дори и да закъснееш с няколко дни – намеси се баща му и с усмивка пое подноса с агнешко печено. – Той е честен човек. Знае, че си най-добрият строител в тази част на Далас и че гарантираш отлично качество на работа за парите му.
— Така е – съгласи се Карл. – Да поговорим за нещо по-весело. Джули, от няколко седмици все се измъкваш. Кажи сега ясно – ще се омъжиш ли за Грег или не?
— Уф! – каза. – Добре де, аз… ние…
Цялото семейство я наблюдаваше развеселено. Тя подреди сребърните прибори до чинията си, после внимателно завъртя купата с картофено пюре, така че шарката да застане точно в центъра. Тед се засмя и тя бързо отдръпна ръката си, като се изчерви. Винаги когато беше несигурна или разтревожена, изпитваше непреодолима нужда да размества предметите, да ги поставя в идеален ред, независимо дали „предметът” беше леглото в спалнята й, кухненските шкафове или приборите за маса.
— Ще се оженим. Някой ден – усмихна се смутено.
Все още си мислеше за това, когато си тръгваха и по тротоара се зададе Херман Хекелман. Изглеждаше смутен. Беше на седемдесет години, но все още висок и слаб. Когато изправеше рамене, осанката му излъчваше достойнство, което както винаги накара сърцето й да се свие от жалост.
— Добър вечер – поздрави ги той. После се обърна към Карл: – Знам, че приключих с онази работа по къщата на Адълсон, Карл, но се надявам да ми позволиш да оправя нещата, които оплесках. Само за това те моля. Не искам да ми плащаш. Знам, че те разочаровах, и искам да поправя грешката си, с каквото мога.
— Херман, съжалявам, но не мога.
Старият човек вдигна ръка – дълги пръсти, изненадващо аристократична ръка.
— Карл, никой, освен мен не може да оправи кашата, която забърках. Не се чувствах добре през цялата седмица. Просто не исках да ти го казвам, защото се страхувах, че ще си помислиш, че съм стар и болнав и ще ме уволниш. Не съм сериозно болен. Беше само грип. Новият ти електротехник сигурно си мисли, че знае какво точно съм сбъркал, но ако нещо се появи, след като приключиш строежа, и Адълсон се нанесе, само след седмица ще трябва да събаряш стените. Знаеш, че не можеш да смениш електротехника в разгара на работата, без по-късно да си навлечеш неприятности.
Карл се колебаеше. Джули и Тед тактично се сбогуваха с него и тръгнаха към блейзъра му.
— От север към Пенхендъл нахлува студен вятър – отбеляза Тед, като потръпна леко в тънкото си сако. – Ако започне да вали сняг, ще трябва да се радваш, че колата ти е с четири скорости. Жалко, че Карл се нуждае от телефона си в пикапа. Ще бъда по-спокоен, ако ти го остави.
— Ще се оправя – обеща тя и го целуна по бузата. Наблюдаваше го в огледалото за обратно виждане, докато се отдалечаваше по алеята – Тед стоеше на тротоара с ръце в джобовете, висок, слаб, привлекателен рус мъж със студено, намръщено лице. Същият израз, който се появяваше така често след развода му с Кетрин Кохил. Кетрин беше най-добрата й приятелка и си остана такава, въпреки че сега живееше в Далас. В присъствието на Джули бившите съпрузи не злословеха един срещу друг и тя не можеше да разбере защо двама души, които тя обича толкова силно, не могат да се обичат взаимно. Прогони неприятната мисъл и насочи вниманието си към утрешното пътуване до Амарило. Надяваше се, че няма да вали сняг.