***
— Хей, Зак – шепотът беше едва доловим. – Какво ще правиш, ако вдругиден завали сняг, както сочи прогнозата за времето?
Доминик Сандини се надвеси от горното легло и погледна мъжа изтегнат на долното, с прикован в тавана поглед.
— Зак, чуваш ли ме? – прошепна по-силно.
Зак с мъка се откъсна от мислите си за предстоящото бягство и рисковете, свързани с него, и бавно извърна глава към мургавия си, жилав, трийсетгодишен съкилийник в щатския затвор в Амарило. Сандини беше посветен в плановете му за бягство, защото беше част от тях. Чичото на Доминик беше пенсиониран букмейкър, с предполагаеми връзки с мафията в Лае Вегас. Зак беше платил на Енрико Сандини цяло състояние, за да му помогне, когато избяга. Разчиташе на думата на Сандини, който го беше уверил, че чичо му е „почтен човек”. Така или иначе, нямаше начин да разбере дали парите, които Маг Феръл беше превел по сметката на Сандини в швейцарската му банка, са достатъчни.
— Ще се оправя – категорично заяви той.
— Добре. И когато „се оправиш”, не забравяй, че ми дължиш десет долара, които загуби на залагането за новаците миналата година. Нали си спомняш?
— Ще ти се издължа, щом се измъкна от тука. – В случай, че някой подслушва, добави: – Някой ден.
Италианецът се облегна назад, отвори писмото, което беше получил през деня, и се умълча, докато четеше. Десет въшливи долара, мрачно си мислеше Зак, като си спомняше как небрежно подаваше десетдоларови бакшиши на куриерите и хотелските служители, сякаш ги беше изкарал на хазарт. В този ад, където беше прекарал пет години от живота си, мъжете се избиваха взаимно за десет долара. Десет долара можеха да купят всичко – шепа цигари с марихуана, шепа стимулиращи или успокоителни таблетки, списания, задоволяващи всякакви перверзни. С това се изчерпваха дребните удоволствия, които можеха да се купят с пари. Обикновено се опитваше да не мисли за предишния си живот. Това правеше килията с големина три на пет метра, с мивка, тоалетна и две легла още по-непоносима. Сега обаче, когато беше твърдо решен да избяга или да умре при опита за бягство, искаше да я запомни добре. Това щеше да го убеди окончателно. Цената и рискът нямаха значение. Зак искаше да запомни онази ярост, която го обзе още през първия ден – когато решетката на килията се затвори с дрънчене зад гърба му, искаше да запомни и следващия ден, когато шайка убийци го заобиколиха на двора, подвиквайки:
— Хайде, филмова звездичке, покажи ни как побеждаваш в онези юмручни боеве по филмчетата…
Заслепен от ярост, се насочи към най-едрия от групата. Беше обзет от някакво безумие и смътно желание да сложи край на живота си точно там и в този момент, колкото е възможно по-скоро, но не и преди да причини болка на своя мъчител. И в този ден доста от тях изпитаха силата на удара му беше в добра форма и всичко, което беше научил от гангстерските роли, му свърши добра работа. Боят беше прекратен, Зак излезе от него с три счупени ребра и болки в бъбрека, но двама от противниците му изглеждаха значително по-зле.
Победата му завърши с едноседмичен престой в изолатора, но след случая никой не смееше да го дразни. Тръгна слухът, че е луд, и дори най-закоравелите престъпници се държаха на разстояние от него. Все пак беше в затвора за убийство, не за някое дребно престъпление. Този факт също му спечели известно уважение. Цели три години му бяха необходими, за да проумее простата истина, че най-лесният път е да стане довереник, което ще рече да се държи като добър войник и да спазва правилата на играта.
И той го правеше, дори някои от затворниците му харесваха, но никога през трите години не намери покой. Покоят можеше да настъпи, ако се помиреше със съдбата си. Но нито за миг по време на дългия си престой в затвора не успя да последва съвета, който се даваше на затворниците – да се примирят и просто да изтърпят престоя си тук. Играеше по правилата на играта, даваше вид, че се е „приспособил”, но беше точно обратното. Всяка сутрин, още щом отвореше очи, борбата в него започваше и продължаваше да бушува, докато заспи. Трябваше да се измъкне оттук, преди да полудее. Планът му беше обмислен добре: всяка сряда началникът на затвора Хадли, за когото затворът беше като собствената му кола, ходеше на някакво обществено събрание в Амарило. Зак беше шофьорът му, а Сандини – негов помощник. Днес беше сряда и всичко необходимо за бягството го чакаше в Амарило. Но в последния момент Хадли, който щеше да държи реч тази седмица, обяви, че събранието се отлага за петък. Зак стисна зъби. Ако не беше това отлагане, вече щеше да е свободен. Или мъртъв. Сега трябваше да чака и не беше сигурен как ще понесе напрежението.