Притвори очи и прехвърли наум плана още веднъж. Имаше доста слаби места, но на Доминик Сандини можеше да се разчита, така че отвътре помощта беше сигурна. За подготовката отвън – пари, превоз и нов паспорт, вероятно се беше погрижил Енрико Сандини. След това всичко зависеше от самия него. Засега най-много го безпокояха непредвидените обстоятелства. Дори и при грижливо подготвен план съществуваха хиляди дребни неща, които можеха да изникнат в последния момент и да предизвикат провал. Рискът беше огромен, но това не беше от значение. За него имаше само две възможности – да остане в този ад и да се побърка напълно, или да избяга и да поеме риска да бъде застрелян по време на преследването. Що се отнасяше до него, перспективата да бъде убит беше за предпочитане пред тази да изгние в затвора.
Зак беше наясно, че ако успее да избяга, преследването му никога няма да се прекрати. До края на живота си – твърде близък по всяка вероятност – нямаше да може да се отпусне спокойно, без да се оглежда, независимо от това в коя страна се намира. Но рискът си струваше. Всичко си струваше.
— Мътните го взели! – Възкликна Доминик и го изтръгна от мислите му. – Джина ще се омъжва!
Размаха писмото, което четеше. Зак бавно извърна глава, погледна го безучастно и той повтори още по-високо:
— Зак, чу ли ме? Сестра ми ще се омъжва след две седмици. За Гуидо Дорели.
— Правилно. – Гласът му беше пресипнал. – Особено след като е бременна от него.
— Така е, но както ти обясних, мама не й позволяваше да се омъжи за него.
— Защото е лихвар-кожодер – предположи Зак след кратък размисъл, за да си припомни нещо за Гуидо.
— По дяволите, не е така. Нали все някак трябва да се живее, мама го разбира. Гуидо просто заема пари на хора, изпаднали в затруднение. Това е то.
— И след като не могат да му ги върнат, им чупи краката.
Погледна изражението на Сандини и веднага съжали за саркастичната си забележка. Въпреки че беше откраднал двайсет и шест автомобила и беше арестуван шестнайсет пъти, преди да навърши двайсет и осем години, в дребния, мършав италианец все още имаше нещо детско. Той също беше довереник на началника, но срокът на присъдата му изтичаше само след месец. Италианецът беше наперен, винаги готов да се сбие, но беше дълбоко предан на Зак, чийто филми обожаваше. Имаше многолюдно весело семейство, което редовно го посещаваше в дните, определени за свиждане. В първия момент те бяха изпълнени със страхопочитание, когато разбраха, че е в една килия със Зак, но веднага щом откриха, че никой не го посещава, го приеха като член от семейството. Той обаче искаше да е сам и ясно им го показваше – зарязваше ги, преднамерено пренебрегваше вниманието им, когато му досаждаха. Но всичко беше напразно. Колкото повече се мъчеше да се отърве от тях, толкова по-настойчиво го обгръщаха с обичта и веселието си. Преди да се осъзнае, дебелата мама Сандини, сестрите и братовчедите на Доминик вече го прегръщаха и целуваха като близък роднина. Тъмнокоси дечица с лепкави от захаросаните пръчки ръце и стапящи сърцето усмивки се катереха в скута му, докато мургавите им майки си бъбреха за семейните работи в големия род на Доминик. Зак безуспешно се опитваше да запомни имената на всички, като в същото време зорко следеше захарните пръчки, които така или иначе неизбежно залепваха по косата му. Седнал на пейката в претъпкания с хора двор на затвора, беше станал свидетел на първите стъпки на едно от топчестите бебета Сандини, и то беше протегнало ръце за помощ към него – не към някого от семейството си, а точно към него.
Те го обгръщаха със сърдечността си, а когато си заминеха, два пъти месечно като по часовник Зак и Доминик получаваха колети с италиански бисквити и миризливи колбаси. Въпреки че колбасите му причиняваха стомашно разстройство, той винаги изяждаше част от тях и всичките си бисквити, и когато братовчедите на Сандини започнаха да му пишат писма и да искат автограф, покорно изпълняваше желанието им. Мама Сандини му пращаше поздравителни картички за рождените дни и се безпокоеше, че е отслабнал. Когато Зак беше весел, причината неизменно беше Сандини. Той чувстваше Доминик и неговото семейство много по-близки, отколкото някога, като дете, беше чувствал своето собствено семейство. За да успокои приятеля си, отбеляза: