ПЪРВА ГЛАВА
1978
— Аз съм госпожа Боровски от детския дом „Ла Сал” – представи се жената на средна възраст. Тя посочи единайсетгодишното момиченце, което неохотно се влачеше след нея, и студено добави: – А това е Джули Смит. Има час за доктор Уилмър. Ще се върна за нея, след като приключа с покупките си.
Секретарката се усмихна на момиченцето:
— Доктор Уилмър ще дойде след малко, Джули. Можеш да седнеш ей там и да попълниш тази карта. Забравих да ти я дам предния път.
Смутена от износените си джинси и мърляво яке, Джули стеснително огледа елегантното фоайе. Госпожа Боровски отново подаде глава през вратата и предупреди секретарката:
— Джули може да открадне всичко, което не е заковано. Тя е подла и действа бързо, така че по-добре да не я изпускате от погледа си.
Задавено от унижение и гняв, момичето се отпусна на стола, опитвайки се да изглежда безразлично към отвратителната забележка, но страните му издайнически почервеняха.
След миг обаче с ужас погледна картата, която жената й подаде. Беше сигурна, че няма да разбере думите, но все пак опита. Прехапа език и напрегнато се съсредоточи върху написаното. Първата дума започваше с И като ИЗХОД върху пътните знаци. Знаеше какво пише на тези знаци, защото едно от нейните приятелчета й беше казало. Следващата буква беше М, като МИШКА, но думата не означаваше мишка. Ръката й здраво стисна жълтия молив, докато се бореше с познатите чувства на гневно безсилие и отчаяние, изпълващи я, когато трябваше да прочете нещо. Знаеше думата мишка от първи клас, но никой никъде не пише тази дума! Чудеше се защо учат децата да четат глупави думи, които можеш да срещнеш само в скучните учебници за първолаци.
Друго дете на нейната възраст вероятно щеше да прочете тази глупава карта още на секундата! Тя обаче не можеше да прочете и дума от нея. Тя беше единствената глупачка.
От друга страна, знаеше неща, за които другите деца не бяха и чували, защото обръщаше внимание на всичко. И едно от нещата, които бе забелязала, беше, че когато ти връчат нещо за попълване, почти винаги искат да напишеш името си на него…
Старателно написа Д-ж-у-л-и-С-м-и-т в горното поле на картата и след това спря да пише, неспособна да се справи с останалите. Усети, че гневът отново я обзема, но вместо да се ядосва заради някакво тъпо парче хартия, реши да мисли за нещо приятно – например за вятъра, – който гали лицето й през пролетта. Обаче приятният глас на секретарката я накара виновно да повдигне глава.
— Нещо с молива ли не е наред, Джули?
Момичето заби върха на графита в джинсите си и го отчупи.
— Графитът се счупи.
— Ето ти друг.
— Днес ме боли ръката – излъга и се изправи. – Не ми се пише. И освен това ми се ходи до тоалетната. Къде се намира?
— Точно до асансьорите. Доктор Уилмър ще те приеме съвсем скоро. Не се бави много.
— Няма – послушно обеща Джули. След като затвори вратата на кабинета, тя се обърна да види името на нея и внимателно разгледа първите няколко букви, за да разпознае вратата, когато се върне. „Прошепна на глас, за да го запомни. – С, И.” Доволна, тръгна по дългия, застлан с пътека коридор, зави наляво, после при фонтана вдясно, но когато стигна до асансьорите, откри, че и двете врати до тях са с надписи. Беше почти сигурна, че това са тоалетните, защото според оскъдните й знания дръжките на вратите на тоалетните бяха различни от тези на обикновените врати. Проблемът беше, че на нито една от тези врати не пишеше МОМЧЕТА или МОМИЧЕТА – думи, които тя разпознаваше, нито пък се виждаха онези фигурки на мъж и жена, които подсказваха на хора като нея къде да влязат. Тя сложи ръка на дръжката много предпазливо, открехна вратата и надникна вътре. После веднага се отдръпна назад, тъй като съзря на стената онези смешни тоалетни. Имаше още две неща, които тя знаеше, но се съмняваше, че другите деца знаят. Първо – мъжете използваха странни тоалетни. И второ – направо побесняваха, ако някое момиче отвори вратата, докато са вътре. Джули отвори другата врата и тържествено влезе в дамската тоалетна.
Мислеше, че е минало доста време, и затова бързо се върна до вратата, където трябваше да е кабинетът на доктор Уилмър. След това усърдно зачете надписите по вратите. Името на доктор Уилмър започваше с П-С-И. На следващата врата Джули съзря П-Е-Т, и като реши, че грешно е запомнила буквите, бързо я отвори.
Непозната белокоса жена вдигна поглед от пишещата си машина.
— Да, моля?
— Извинете, сбъркала съм стаята – промърмори момичето и се изчерви. – Знаете ли къде се намира кабинетът на доктор Уилмър?