— Спри да се тревожиш за мен и тръгвай.
Зак кимна, обърна се, понечи да тръгне и отново се върна.
— Сандини.
— Какво има, Зак?
— Ще ми липсваш.
— Да, знам.
— Прати поздрави на мама. И кажи на сестрите си, че си остават моите първи дами – добави, обърна се и бързо се отдалечи.
Хранителният магазин на ъгъла беше с два входа – единият към улицата, с лице към сградата, в която беше Хадли, а другият – към някаква глуха уличка. Наложи си да следва плана и влезе от главния вход. В случай, че Хадли го наблюдаваше, което не беше изключено, той пообиколи магазина, за да го забележат продавачките, и бавно преброи до трийсет.
Пет минути по-късно вече се беше отдалечил на няколко пресечки, сгънал затворническото яке под мишница, и бързаше към първата цел – тоалетната на бензиностанцията „Филипс 66” на Корт Стрийт. Сърцето му биеше силно. Пресече улицата на червено, като се провря между едно такси и някаква аварийна кола, след което видя онова, което търсеше – черна, двуместна кола, паркирана на средата на пресечката, с номер от щата Илинойс. Колата все още беше на мястото си, въпреки че беше закъснял с няколко дни.
С приведена глава и ръце в джобовете той забави ход и тръгна с умерена крачка. Снегьт се усилваше. Зак премина покрай един червен корвет, спрян край помпите за гориво, и се насочи право към тоалетните отстрани на сградата. Сграбчи облата дръжка на вратата и я завъртя. Вратата беше заключена! Едва се сдържа да не я блъсне с рамо, сграбчи отново дръжката и силно я разтърси. Сърдит мъжки глас извика отвътре:
— Задръж малко, човече! Излизам след минута.
След няколко минути човекът от тоалетната най-после отвори вратата, огледа се наоколо и тъй като пред тоалетната нямаше никого, се запъти към червения корвет до помпите. Зак се измъкна иззад прикритието на контейнера за смет, влезе в тоалетната и заключи вратата. Цялото му внимание беше погълнато от коша за отпадъци в тоалетната. Ако някой го беше изхвърлил преди два дни, всичко пропадаше. Сграбчи го и го обърна наопаки. Няколко хартиени салфетки и празни бирени кутийки се изсипаха от него. Той го разтърси отново. Най-сетне две брезентови торби се изтърколиха на мръсния под с меко тупване, което му донесе неописуемо облекчение. Разтвори първата торба и започна да разкопчава затворническата си риза. В торбата имаше джинси – неговия размер, черен пуловер, обикновено джинсово яке, ботуши с неговия номер и пилотски слънчеви очила. Другата торба съдържаше карта на Колорадо с набелязан в червено маршрут и напечатани на машина указания как да достигне крайната цел – самотна къща в планините на Колорадо, два претъпкани кафяви плика, 45-калибров автоматичен пистолет, кутия патрони, сгъваем нож и връзка ключове за черната кола на улицата. Ножът го изненада. Очевидно Сандини смяташе, че един добре екипиран избягал затворник не може да мине без него.
Зак бързо се преоблече, напъха старите дрехи в една от брезентовите торби и напълни отново коша с боклуците от пода. Да изчезне, без да остави следа или улика, беше жизненоважно за по-нататъшната му сигурност. Той отвори натъпканите пликове и провери съдържанието им – в първия имаше 25 ООО долара в пачки от чисто нови двайсетдоларови банкноти и паспорт на името на Алън Олдрич. Вторият съдържаше няколко заверени самолетни билета за различни градове, някои на името на Алън Олдрич, други – на разни имена, които можеше да използва в случай, че властите открият псевдонима му трябваше да избягва да показва лицето си на летището, поне докато нещата се поуталожат. В момента надеждите му се крепяха на плана – скроен и уреден, доколкото може от затворническата килия. План, за който беше необходима помощта на скъпоплатените експерти на Сандини. Те по всяка вероятност бяха наели някого, когото властите могат да оприличат на Зак. Този човек чакаше сигнал от Зак в един детройтски хотел, за да наеме кола на името Бенедикт Джоунс и да пресече канадската граница при Уиндзор късно през нощта. Ако полицията се хване, преследването щеше да бъде в Канада, а той спокойно можеше да продължи към Мексико. После, когато шумът около търсенето му позатихне, щеше да замине за Южна Америка.
Той изпитваше мрачни подозрения, че това отвличане на вниманието на полицията или ще продължи твърде дълго, или пък ще бъде убит, преди да достигне първата си цел. В този момент най-важното беше, че е временно на свобода и че е на път да прекоси границата между Тексас и Оклахома. Ако успееше, щеше да се отправи към Колорадо, където високо в планините се намираше първата цел на пътуването му – самотната хижа. Отдавна се беше убедил, че може да я използва като убежище винаги когато пожелае.