Вдигна пистолета и го пъхна в джоба си заедно с шепа двайсетдоларови банкноти, после грабна брезентовите торби и ключовете за колата и излезе от тоалетната. Трябваше да успее.
Зави зад ъгъла на сградата и слезе от тротоара, отправяйки се към колата си. Изведнъж застина на мястото си – не повярва на очите си: аварийната кола, пред която пресече улицата по пътя си към бензиностанцията само преди няколко минути, тъкмо тръгваше. На крика отгоре висеше черната двуместна кола с регистрационен номер от щата Илинойс.
За няколко секунди Зак не помръдна от мястото си, неспособен да направи дори крачка. Просто гледаше как аварийната кола се отдалечава. Зад него единият от работниците на бензиностанцията извика на колегата си:
— Казах ти, че колата е изоставена. Седи тука вече три дни.
Гласовете го изтръгнаха от временното вцепенение. Можеше да се върне в тоалетната, да се преоблече в затворническите дрехи и да опита друг път или да импровизира. Всъщност нямаше избор. По-добре мъртъв, отколкото обратно в затвора. Спомнил си това, той направи единственото, което му хрумна. Тръгна бързо към ъгъла, като се мъчеше да измисли как да се измъкне от града. По улицата се зададе автобус. Зак измъкна от коша за боклук един захвърлен вестник, махна на шофьора да спре и се качи на автобуса. Като държеше вестника пред лицето си, премина между седалките покрай група колежани, които си бъбреха за предстоящия футболен мач, и седна на последната седалка. Двайсетина дълги и мъчителни минути автобусът бавно се придвижваше сред колоната от коли, като бълваше дим и изсипваше пътници почти на всеки ъгъл, след което зави надясно и тръгна по шосето, което по-нататък се сливаше с пътя между двата щата. Към края на шосето броят на пътниците силно намаля. Бяха останали само десетина шумни колежанчета, които се приготвиха за слизане, когато пред очите на Зак изникна някакъв крайпътен ресторант.
Нямаше избор. Слезе с тях през задната врата, тръгна към кръстопътя – на километър и половина разстояние, където шосето се пресичаше с междущатския път. Единственият му избор беше автостопът. Добър избор, но само за половин час. Разбереше ли Хадли, че е изчезнал, всяко ченге в радиус от седемдесет километра щеше да е по петите му и всеки, тръгнал на автостоп, щеше да е подозрителен.
Снежинките покриваха косата му и се въртяха лудо около краката му и той наведе глава, за да се предпази от вятъра. Няколко камиона профучаха край него, шофьорите им не обърнаха никакво внимание на вдигнатия му палец, а той се бореше с паническото предчувствие, че зла съдба препречва пътя му. Движението по шосето беше интензивно, но очевидно всички бързаха да изпреварят задаващата се снежна буря. Пред него на кръстопътя се виждаше старомодна бензиностанция с кафене. Две коли бяха спрени на огромния паркинг – син блейзър и кафявия камион на бензиностанцията. С двете брезентови торби в ръка Зак премина по алеята на паркинга, после покрай кафенето, като внимателно огледа посетителите през прозореца. В едното помещение седеше само една жена, а в другото – майка с две деца. Той тихичко изруга – и двете коли бяха на жени, а жените не бяха склонни да качват хора на стоп. Без да забави крачка, стигна до ъгъла на сградата, където бяха паркирани двете коли, като се чудеше дали ключовете са на таблата им. Но дори и да бяха, знаеше, че е лудост да открадне някоя от тях. Трябваше да премине пред предния прозорец на кафенето, за да излезе на паркинга. Ако го стореше, който и да беше собственикът на колата, веднага щеше да позвъни в полицията и да опише колата и крадеца още преди да е успял да излезе от проклетия паркинг още повече, че оттук се виждаше в коя посока ще поеме. Може би трябваше да подкупи някоя от жените, за да го качи.
Ако парите не я убедяха, може би пистолетът щеше да успее. Господи! Трябва да има по-добър начин да се измъкне оттук!
Камионите профучаваха надолу по пътя. Снегът се въртеше изпод колелата им и образуваше малки снежни вихрушки. Зак погледна часовника си. Близо час беше изминал, откакто Хадли отиде на събранието. Вече не смееше да маха на автостоп на този кръстопът. Ако Сандини беше спазил указанията му, Хадли щеше да вдигне под тревога местната полиция след около пет минути. Сякаш предизвикана от мисълта му, колата на местния шериф излезе от надлеза, намали скоростта и зави по алеята на паркинга пред кафенето на около петдесет метра от мястото, където той се криеше, и се насочи към него. Приклекна инстинктивно и си даде вид, че проверява гумата на блейзъра. Внезапно му хрумна решението. Измъкна ножа от брезентовата торба и го заби в гумата на блейзъра, като се отдръпна встрани, за да избегне силната струя въздух. С крайчеца на окото си видя патрулната кола да спира плавно зад него. Вместо да го попита защо се навърта около кафенето с тези брезентови торби, местният шериф свали стъклото на колата и констатира това, което беше очевидно: