— Изглежда ми като спукана гума.
— Спукана е – съгласи се Зак, като потупа гумата отстрани. Внимаваше да не гледа през рамо. – Жена ми ме предупреждаваше, че гумата е сцепена…
Останалите му думи бяха заглушени от острото писукане на полицейското радио. Без да каже дума, ченгето обърна патрулната кола – гумите изсвириха и колата изфуча от паркинга с виеща сирена. Веднага след това Зак дочу воя на множество сирени от всички посоки и видя полицейските коли, които преминаха надлеза. Сигналните им светлини бясно се въртяха.
Полицията вече бе известена за избягалия затворник. Ловът започваше.
Вътре в кафенето, Джули допи кафето си и бръкна в чантата си, за да плати сметката. Срещата с господин Върнон се бе оказала много полезна. Освен това домакините бяха настояли да поостане и тя не бе намерила сили да откаже на поканата. Чакаха я четири часа път, а може би и повече при този сняг, но в портфейла й имаше тлъст чек и беше изпълнена с достатъчно въодушевление, за да измине дългия път неусетно.
Погледна часовника си, вдигна термоса, който беше донесла от колата, за да го напълни с кафе, усмихна се на децата, които се хранеха с майка си в съседното помещение, и отиде до касата, за да плати сметката.
Пред вратата на кафенето спря, изненадана от полицейската кола, която ненадейно направи остър завой пред нея, пусна сирената и бясно изфуча от паркинга. Озадачена от това, не забеляза тъмнокосия мъж, приклекнал до задната лява хума на колата й, докато едва не се препъна в него. Той бързо се изправи и се надвеси над нея – беше висок около метър и деветдесет. Стресната, тя отстъпи и попита с разтреперан от тревога и подозрение глас:
— Какво правите тук?
Зак се усмихна. Вече знаеше как да я накара сама да му предложи колата си. Фантазията и способността му да импровизира бяха най-ценните му предимства като режисьор. Той кимна към задната й гума и каза:
— Имам намерение да сменя гумата ви, ако имате крик. Джули въздъхна:
— Съжалявам, че бях толкова неучтива, но вие ме изплашихте. Гледах как онази полицейска кола изхвърча оттук.
— Това е Джо Лумне, местният шериф – импровизира спокойно Зак, сякаш Джо му бе приятел. – Получи повикване по радиото и се наложи да тръгне. Иначе щеше да ми помогне да сменя гумата ви.
Младата жена напълно се успокои и му се усмихна,
— Много мило от ваша страна. – Отвори багажника на колата и потърси крика. – Това е колата на брат ми. Крикът е тук някъде, но не съм сигурна къде точно.
— Ето го – каза Зак, който бързо го забеляза и го измъкна. – Ще отнеме само няколко минути.
Той бързаше, но паниката му беше преминала. Жената вече си мислеше, че е приятел на местния шериф, така че естествено можеше да му се има доверие, и след като смени гумата й, тя щеше да му дължи едно пътуване. Веднъж да потеглят, полицаите нямаше да ги погледнат втори път, защото търсеха мъж, пътуващ сам. А засега, ако някой го забележеше, той изглеждаше като най-обикновен съпруг, който сменя гумата, докато жена му гледа.
— Накъде сте? – попита той, като завъртя крика.
— Далеч на изток, към Далас, и после на юг – отвърна Джули, възхитена от лекотата, с която той повдигна тежкия автомобил.
Имаше изключително приятен глас – необикновено дълбок и спокоен и волева широка челюст. Косата му беше тъмнокафява и много гъста, но твърде къса. Джули напразно се чудеше как ли изглежда без тези слънчеви очила. Много е красив, реши тя. Но не външният му вид я накара да задържи погледа си върху профила му – имаше нещо друго, нещо познато. Пропъди това чувство и като прикрепяше термоса с ръка, учтиво започна разговор:
— Тук някъде ли работите?
— Вече не. Трябва да започна нова работа утре, но ме искат в 7.00 часа сутринта. В противен случай ще я дадат на друг.
Той повдигна колата колкото е нужно и започна да развива болтовете на гумата. После кимна към брезентовите торби, които Джули не беше забелязала, защото бяха натикани под колата й:
— Един приятел трябваше да ме вземе оттук преди два часа. Беше обещал да ме откара. Предполагам, че нещо се е случило и няма да може да дойде.
— Чакали сте тук навън два часа? – възкликна жената. – Сигурно сте премръзнали!
Зак държеше лицето си извърнато встрани – очевидно съсредоточен върху задачата си, и тя изпита силното желание да се наведе и да го погледне отблизо.