— Искате ли кафе?
— С удоволствие.
Вместо да му поднесе кафе от термоса, Джули тръгна към кафенето.
— Ще ви купя. Как го обичате?
— Чисто – отвърна й, като се опитваше да прикрие разочарованието си. Тя пътуваше на югоизток, а неговата цел беше на шестстотин и петдесет километра в северозападна посока. Погледна крадешком часовника си и заработи по-бързо. Близо час и половина бяха изминали, откакто се отдалечи от колата на началника, и с всяка минута забавяне в Амарило рискът да бъде заловен нарастваше. Трябваше да тръгне с жената независимо накъде. Всичко, което го интересуваше в момента, беше да се отдалечи от града. Можеше да пътува с нея около час и после да се върне обратно по друг маршрут.
Когато Джули се върна с пластмасовата чашка кафе, спасителят й вече беше приключил със смяната на гумата. Снегът беше дълбок вече пет сантиметра и леденият вятър се усилваше. От него палтото й се разтваряше, а очите й сълзяха. Тя го видя как потрива ръцете си една в друга и си помисли за работата, която го чакаше утре – ако успееше да стигне дотам. Знаеше, че работа в Тексас се намира трудно, а тъй като той нямаше кола, вероятно ужасно се нуждаеше от пари. Джинсите му са нови, установи, забелязала едва сега, когато се изправи, вертикалната гънка отпред на крачола му. Сигурно ги бе купил, за да направи добро впечатление на бъдещия си работодател, реши и мисълта я накара да изпита топло чувство към него.
Джули никога не вземаше хора на автостоп – рискът беше твърде голям, но сега се реши не само защото той смени гумата й, или защото изглеждаше приятен човек, а и заради новите му джинси. Нови джинси – изпънати и безукорно чисти, по всяка вероятност закупени от човек, изпълнен с надежда за по-добро бъдеще – надежда, която щеше да остане неосъществена, ако някой не го вземеше с колата си – поне за половината път, за да може да започне работа.
— Изглежда, че свършихте – каза Джули, като стигна до него. Подаде му чашата с кафето и той я пое със зачервените си от студа ръце. В държанието му се долавяше сдържаност и тя се поколеба дали да не му предложи пари. Но в случай, че предпочиташе да пътува с нея, така или иначе щеше да му предложи и това.
— Искам да ви платя за смяната на гумата – започна, но той рязко поклати глава и тя добави: – В такъв случай мога ли да ви предложа да пътувате с мен. При кръстопътя поемам на изток.
— Приемам – каза Зак с усмивка, като се пресегна да измъкне брезентовите торби изпод колата. – И аз съм в същата посока.
Когато се качиха в колата, той й каза името си – Алън Олдрич. Тя се представи като Джули Матисън, но за да разбере той, че просто го качва в колата си и нищо повече, следващия път се обърна към него с господин Олдрич. Той схвана намека и започна да я нарича госпожица Матисън.
Тя се отпусна напълно. Официалното обръщение „госпожица Матисън” й вдъхна пълно доверие, както и фактът, че той незабавно прие положението. Но мъжът си остана мълчалив и резервиран и тя започваше да съжалява, че настоя за тази официалност.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Трябваше да изминат цели десет минути от пътуването, преди да се отпусне, и Зак дълбоко пое дъх – за пръв път от часове насам с лекота. По-точно от години. Една червена кола профуча край тях, пресече пътя им, за да завие на кръстопътя, завъртя се и се размина само на сантиметри с тяхната. Не успя да ги удари само защото младата жена до него управляваше четирискоростния автомобил с удивително умение. Обаче тя караше дяволски бързо, освен това – с безразсъдна смелост и пренебрежение към опасността, което беше напълно непознато за него, но затова пък типично за Тексас.
Тъкмо се чудеше как да измисли някакъв начин да я накара да му отстъпи мястото зад кормилото, когато тя се обърна към него леко развеселена:
— Вече можете да се отпуснете. Намалих скоростта. Не исках да ви изплаша.
— Не се изплаших. – Гласът му неволно прозвуча рязко.
Тя хвърли поглед към него и се усмихна – лека, многозначителна усмивка.
— Бяхте се хванали с две ръце за таблото.
Две мисли му хрумнаха изведнъж: първо, че толкова дълго беше стоял в затвора, та подобна закачка го караше да се чувства неловко и не на мястото си, и второ, че Джули Матисън има усмивка, от която ти секва дъхът. Смехът проблясваше в очите й и озаряваше лицето й. Предпочиташе да мисли за нея, а не за тревогите си. Насочи вниманието си към Джули Матисън. Тя не носеше грим, освен малко червило, и от нея лъхаше свежест. Гъстата й, блестяща кестенява коса беше пусната свободно и това го накара да предположи, че е на около двайсет-двайсет и две години. От друга страна обаче, изглеждаше твърде сигурна и самоуверена за двайсетгодишна.