— На колко сте години? – безцеремонно я запита и веднага съжали заради своята нетактичност.
Ако все пак не го хванеха, изглежда, щеше да му се наложи да си припомни някои неща, за които беше мислил, че са му вродени – като например основните правила за вежливост.
Вместо да се ядоса от въпроса, тя му хвърли една от своите пленителни усмивки и отвърна развеселена:
— На двайсет и шест. Зак възкликна:
— Мили Боже!
После затвори очи с отвращение – не можеше да повярва, че е способен на подобна нетактичност.
— Исках да кажа – обясни той, – че не изглеждате на толкова. Тя, изглежда, почувства неудобството му, защото се засмя и каза:
— Вероятно, защото навърших двайсет и шест само преди няколко седмици.
Страхувайки се, да не би да изтърси нещо, Зак се загледа в чистачките, които настойчиво чертаеха полумесеци върху снега на предното стъкло, докато внимателно обмисляше следващия си въпрос. Почувствал се по-сигурен този път, попита:
— А с какво се занимавате?
— Учителка съм.
— Нямате вид на учителка.
Необяснимо защо смехът отново проблесна в очите й и той я видя как хапе устната си, за да скрие усмивката си. Учуден от непредвидимите й реакции, той я попита малко рязко:
— Нещо смешно ли казах току-що?
Джули поклати глава.
— Ни най-малко. Така казват повечето от по-старите хора.
Зак не беше сигурен дали „по-старите” се отнася за него, тъй като в действителност изглеждаше стар пред нея, или пък тя шеговито му връща заради нетактичните забележки относно възрастта и вида й. Докато се чудеше, тя го попита какво работи, и той назова първата професия, съвпадаща с онова, което беше разказал по-рано за себе си.
— Строителен работник съм.
— Наистина ли? И брат ми е в строителния бизнес. Предприемач е. С какво по-точно се занимавате?
Зак едва можеше да закове пирон и горчиво съжали, че не избра някоя по-рядка професия. Или пък по-добре изобщо да не беше отговарял.
— По стените – отговори той неопределено. – Градя стени.
Тя откъсна поглед от пътя, което го разтревожи, и го изгледа продължително, което още повече го разтревожи.
— По стените? – объркано повтори тя и после обясни: – Исках да кажа, имате ли квалификация?
— Да градя – заяви ядосан на себе си, че изобщо започна този раз-, говор. – За това съм квалифициран.
Джули реши, че вероятно първия път го е разбрала погрешно.
— Зидар! – възкликна тя със съжаление. – Разбира се, че зидар.
— Точно така.
— При това положение се учудвам, че имате проблем с работата. Добри зидари обикновено се търсят навсякъде.
— Аз не съм от добрите – отсече той, за да й стане ясно, че не желае да продължава този разговор.
Тя с мъка потисна смеха си и насочи вниманието си към пътя. Не можеше да реши дали той й харесва и дали се радва на компанията му. Доста странен човек. Не можеше да преодолее тревожното чувство, че й напомня на някого. Искаше й се да види лицето му без тези слънчеви очила. Градът зад тях изчезна и небето стана зловещо сиво от рано настъпилия здрач. В колата беше надвиснала тишина, а гъстият сняг се лепеше по предното стъкло и бавно се натрупваше по ръба на чистачките. Пътуваха вече половин час, когато Зак хвърли поглед към външното огледало от неговата страна и кръвта му застина – на половин километър разстояние, което при това бързо се скъсяваше, се движеше полицейска кола. Червените и сините сигнални светлини яростно се въртяха. Секунда по-късно той чу сирената да вие.
Жената до него също я чу. Тя погледна в огледалото, свали крак от газта, за да намали скоростта, и отклони колата към банкета. Зак бръкна в джоба на якето си. Ръката му напипа дръжката на пистолета, въпреки че в момента нямаше ясна представа какво ще прави, ако полицаят ги спре. Сега полицейската кола беше толкова близо, че той успя да забележи не един, а двама полицаи на предните места. Те се изравниха с блейзъра…
И го подминаха.
— Нещо се е случило там горе – отбеляза тя, когато спряха зад колоната от коли.
На заснеженото кръстовище, изглежда, имаше задръстване. Малко по-късно две линейки профучаха край тях.
Зак се поуспокои. Обърна се на седалката си и каза:
— Мисля, че трябва да погледна картата.
Джули предположи, че проверява маршрута си до тексаския град, където се намираше новата му работа.
— Закъде сте? – попита тя.
— За Елъртън – усмихна се той, докато се пресягаше към задната седалка, за да вземе брезентовата торба, захвърлена близо до вратата. – Интервюто за работата беше в Амарило. Никога не съм пътувал насам – добави, за да не го разпитва повече за мястото.