— Никога не съм чувала за Елъртън.
Малко по-късно, когато той внимателно разтвори картата с прикрепения в горния край лист, напечатан на машина, Джули попита:
— Намерихте ли Елъртън?
— Не.
За да не му задава въпроси относно местоположението на несъществуващия град, той размаха листа пред нея и се наведе да прибере картата обратно в брезентовата торба.
— На този лист са написани подробни указания, така че ще го намеря.
Тя кимна, но вниманието й вече беше насочено към отклонението пред нея.
— Мисля да отбия от главното шосе тук и да поема по страничния път. Така ще заобиколим катастрофата.
— Добро решение.
Отклонението се оказа селски път, който вървеше успоредно на главното шосе, после остро завиваше надясно.
— Май не се оказа много добро решение – каза тя няколко минути по-късно, когато тесният селски път започна значително да се отклонява от главното шосе.
Зак не отговори веднага. На кръстопътя имаше забутана бензиностанция с телефонна кабина в края на пустия паркинг
— Искам да се обадя по телефона. Ще се забавя само няколко минути. – Добре.
Джули спря колата под уличната лампа до телефонната кабина. Видя го да преминава през лъчите светлина на фаровете. Беше се здрачило по-рано от обикновено и бурята по всяка вероятност щеше да ги изпревари – снегът се натрупваше невероятно бързо дори и за ветровития тексаски анклав. Като реши да свали тежкото палто и да облече пуловера си, за да й бъде по-удобно да шофира, тя пусна радиото с надежда да чуе прогнозата за времето, после излезе от колата, заобиколи до задната врата и я отвори.
Така можеше да слуша радиопредаването от Амарило. Водещият тъкмо възхваляваше колите „Форд” и предимството да ги купиш от Боб Уилсън.
… при Боб Уилсън, по всяко време, навсякъде, на ниски цени…
Свали палтото, измъкна от куфара светлокафявия си пуловер от ангорска вълна и погледна към картата, която се подаваше от брезентовата торба. Самата тя не носеше карта в себе си и не беше много наясно как да излезе отново на главното шосе, а и освен това не знаеше дали не отклонява много пътника си от неговото направление. Може би той щеше да предпочете да хване друга кола на автостоп. Реши да погледне картата. Хвърли поглед към телефонната кабина – искаше да вдигне картата и да поиска разрешение, но мъжът беше с гръб към, нея и както изглеждаше, говореше по телефона. Джули реши, че най-вероятно той няма да има нищо против, разгърна напечатания лист с указания и разтвори картата върху вратата на колата, като придържаше краищата, за да не пoзвoли на вятъра да я изтръгне от ръцете й. Нужна й беше цяла минута, за да осъзнае, че картата не е на Тексас, а на Колорадо. Объркана, зачете напечатаните инструкции към картата: „Като отминеш град Стентън, точно след четиридесет и два километра ще стигнеш до неотбелязан на картата кръстопът. След него, на петнайсет метра по главното шосе, отдясно, потърси тесен черен път, който продължава навътре в гората. Къщата е в края на този път и не се вижда от главното шосе, нито от планинските склонове.”
Зяпна от почуда. Той трябваше да стигне не до тексаски град, за да си търси работа, а до някаква хижа в Колорадо.
По радиото водещият свърши с рекламите и започна: „Ще съобщим последните новини за приближаващата снежна буря, но първо най-новото от полицейското управление…”
Тя почти не слушаше. Беше се втренчила във високия мъж до телефона и отново почувства онова необяснимо безпокойство, причината, за което й се изплъзваше… той й напомняше смътно на някого. Все още беше с гръб към нея, но беше свалил слънчевите очила и сега ги държеше в ръката си. Сякаш почувствал погледа й, той обърна глава към нея. Очите му се спряха на разтворената в ръцете й карта в момента, в който Джули за пръв път видя ясно лицето му под ярката светлина, без прикритието на слънчевите очила.
„Приблизително в 16:00 часа следобед – дочу тя гласа от радиото – затворническите власти откриха, че в Амарило е избягал осъденият за убийство Закари Бенедикт, докато…”
Джули гледаше втренчено суровото му лице с остри черти.
И го разпозна.
— Не! – изкрещя, когато той пусна слушалката и хукна към нея. Тя се втурна към шофьорското място в колата, дръпна силно вратата и натисна копчето, за да заключи неговата врата. Зак я изпревари, отвори вратата и я сграбчи за ръката. Джули се бореше отчаяно, като накрая успя да освободи ръката си и да се измъкне настрани пред отворената врата. Падна на земята странично, изправи се бързо и затича. Краката й се плъзгаха по снега, а тя викаше за помощ, макар да знаеше, че наоколо няма кой да я чуе. Преди да направи и пет крачки, той я хвана, издърпа я и я приклещи върху вратата на колата.