— Стой мирно и млъкни!
— Вземи колата! – изкрещя Джули. – Вземи я и ме остави тук! Без да й обърне внимание, той погледна през рамо към картата на Колорадо, която вятърът беше отвял до ръждясалия контейнер за смет. Като на забавен кадър тя го видя да измъква от джоба си някакъв лъскав, черен предмет и да го насочва към нея. След това пристъпи заднешком към картата и я вдигна. Пистолет. Господи, той държи пистолет!
Тялото й трепереше неудържимо и тя отчаяно отказваше да повярва на гласа от радиото, който със закъснение повтори новината в края на бюлетина.
„Не е изключено Бенедикт да е въоръжен и опасен. Ако бъде забелязан, моля незабавно да бъде съобщено местонахождението му в полицейския участък в Амарило. Гражданите не трябва да правят опити да се доближават до него. Вторият избягал затворник Доминик Сандини е вече задържан и откаран в ареста…”
Коленете й се подкосиха, докато го гледаше как приближава към нея с пистолет в едната ръка и с картата и указанията в другата. Той пъхна пистолета в джоба си, но ръката му остана върху него,
— Влизай в колата! – нареди й.
Джули хвърли поглед през лявото си рамо към приближаващия ги пикап и трескаво прецени незначителния си шанс да изпревари куршума. Ако пък случайно успееше, трудно щеше да привлече вниманието на шофьора, преди Закари Бенедикт да я застреля.
— Не се опитвай! – предупреди я той.
Сърцето й лудо биеше. Погледна пикапа, който зави наляво, но се подчини. Не тук, не точно сега. Инстинктът й показваше, че този страничен път е твърде пуст. Единственото, което можеше да постигне, беше той да я убие. – Тръгвай!
Хвана ръката й и я помъкна към отворената от страната на шофьора врата. Забулена от падащия здрач, от снега и зимната вечер, Джули Матисън вървеше до убиец, който я заплашваше с пистолет. Изпитваше смразяващото чувство, че и двамата изпълняват сцена от един от филмите му – сцената, в която убиват заложника.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ръцете й трепереха толкова силно, че с мъка напипа ключовете на таблото и когато се опита да запали колата, едва не задави двигателя. Беглецът я наблюдаваше хладно.
— Тръгвай! – отсече той, когато двигателят запали. Джули успя да обърне колата и да я закара до края на паркинга, но пред главния път спря.
— Казах да тръгваш!
— Накъде? – извика тя. Мразеше плахия си, умолителен глас и едва понасяше животното до нея, задето я караше да изпитва този необуздан ужас.
— Обратно, откъдето дойдохме!
— О-б-б-братно?!
— Добре ме чу.
В пиковия час по заснеженото шосе между двата щата колоната от коли едва се влачеше. Напрежението и тишината в колата бяха непоносими. Джули се мъчеше да се успокои и да открие някакъв начин за бягство. Протегна разтрепераната си ръка, за да смени радиостанцията – очакваше да й заповяда обратното. Той не каза нищо и тя завъртя копчето, после чу гласа на въодушевения диджей да представя следващата кънтри песен.
Джули погледна настрани към хората в другите автомобили, които се прибираха вкъщи след дългия ден. Мъжът в джипа до нейната кола слушаше същата радиостанция и пръстите му потропваха върху кормилото в такт с мелодията. Той погледна към нея, видя, че и тя го гледа, и учтиво кимна за поздрав, после се обърна напред. Знаеше, че той не вижда нищо необикновено. Всичко му изглеждаше напълно нормално. Дори и да стоеше в блейзъра вместо нея, пак щеше да му се вижда нормално.
Зак забеляза, че тя постоянно поглежда към ръба на шосето. Чувстваше растящата й паника и знаеше, че страхът ще я накара всеки момент да се реши на нещо отчаяно.
— Отпусни се! – нареди й.
Страхът й внезапно достигна предела си и ужасът й трескаво отстъпи място на гнева.
— Да се отпусна?! – избухна тя с треперещ глас и рязко извърна глава към него, като го изгледа гневно. – Как, за Бога, очакваш от мен да се успокоя, докато ти седиш с насочен към мен пистолет?
Зак осъзна, че тя има право. И преди да предприеме нещо, което може да доведе до залавянето му, той реши, че и за двамата ще бъде по-добре, ако й помогне да се успокои.
— Просто стой спокойно – посъветва я.
Джули гледаше право напред. Колите в колоната се поразредиха, набраха скорост и тя се замисли за възможността да блъсне блейзъра в колата пред нея, с цел да предизвика верижна катастрофа. Подобно действие щеше да доведе до намесата на полицията. А това щеше да бъде много добре.
Но тя и другите невинни пътници щяха да бъдат застреляни от Закари Бенедикт.
Чудеше се дали пистолетът му е зареден с пълен пълнител от девет куршума и дали в края на краищата ще убие беззащитни хора, когато той каза със спокоен, снизходителен глас – глас, с който възрастните успокояват истерични деца: