— Нищо няма да ти се случи, Джули. Ако правиш, каквото ти кажа, всичко ще бъде наред. Трябва да стигна до границата на щата, ти имаш кола – толкова е просто. Всичко, което искам от теб, е да шофираш и да не привличаш ничие внимание. Освен, разбира се, ако колата не е толкова ценна за теб, че да си готова да рискуваш живота си, за да ме изкараш от нея. Ако някое ченге ни разпознае, ще последва стрелба и ти ще си в центъра й. Така че бъди добро момиче и се успокой.
— Ако искаш да се успокоя – възрази Джули, – дай ми този пистолет и ще го направя. И още нещо – гневно продължи. – Не се отнасяй с мен като с дете и не ме наричай Джули. Бях госпожица Матисън за теб, докато още мислех, че си добър, учтив човек, който се нуждае от работа и който си е купил тези проклети джинси, за да направи добро впечатление на работодателя си. Ако не бяха тези проклети джинси, никога нямаше да се забъркам в това.
За неин ужас сълзите опариха очите й и тя му хвърли презрителен поглед. После се втренчи в пътя пред себе си.
Зак вдигна вежди и я изгледа невъзмутимо, но беше изумен от смелостта й. Той обърна глава и се загледа в колоната от коли, които си проправяха път сред гъстия снеговалеж. Преди няколко часа този сняг му изглеждаше като проклятие, но в действителност той беше отклонил вниманието на полицията, която трябваше първо да се справи със закъсалите превозни средства, преди да се заеме с издирването му. И не на последно място, помисли си, имаше късмет, че попадна не на някоя малка кола под наем, а на стабилния четирискоростен блейзър, който лесно се управляваше в снега и нямаше опасност да закъса дори по запустелия път, водещ към планините на Колорадо. Благодарение на Джули Матисън щеше да стигне до хижата. Всъщност на госпожица Матисън, поправи се той и се отпусна на седалката. Обаче имаше нещо в съобщението за бягството му, което го разтревожи – то бе, че Доминик Сандини е „вторият избягал затворник”, който е „задържан и откаран в ареста”. Ако италианецът се е придържал към плана, Хадли със сигурност щеше да разтръби на пресата, че неговите довереници са му предани, вместо да се отнася със Сандини като към задържан избягал затворник.
Зак си каза, че вероятно има грешка относно Доминик, и вместо да мисли за това, реши да насочи вниманието си към разгневената млада учителка до него. Въпреки че ужасно се нуждаеше от нея и от колата й, тя все пак объркваше плановете му. Сигурно знаеше, че той отива в Колорадо, а и нещо повече – вероятно беше видяла достатъчно от картата и указанията, за да може да опише на полицията точното местонахождение на убежището му. Ако я оставеше на границата между Тексас и Оклахома, тя можеше да уведоми властите. Снимката му вече се излъчваше по телевизионните екрани из цялата страна, така че не можеше да се надява да наеме кола, без да го разпознаят. Още повече, че той искаше полицията да си мисли, че е стигнал до Детройт със самолет и оттам се е прехвърлил в Канада.
Джули Матисън беше като божия помощ и едновременно като катастрофална пречка за плановете му. Вместо да проклина съдбата, че го събра с нея, или ужасната заплаха за свободата му в нейно лице, Зак реши да остави този проблем на провидението и да направи опит да успокои и себе си, и нея. Пресегна се за термоса с кафе, като си мислеше за последните й думи. Темата изглеждаше подходяща за разговор. Затова попита учтиво:
— Какво им има на джинсите ми?
Тя го погледна объркано.
— Моля?
— Спомена нещо, че „проклетите ми джинси” са единствената причина да ме качиш – обясни той, докато пълнеше чашата на термоса с кафе. – Какво им е на джинсите ми?
Джули потисна истеричния си смях. Тя се страхуваше за живота си, а той очакваше да чуе мнението й за модата.
— Какво искаше да кажеш? – настоятелно повтори мъжът. Тъкмо щеше да му отвърне ядосано, когато две неща й хрумнаха едновременно. Първо, че беше лудост да настройва срещу себе си въоръжен мъж и второ, че ако може да го накара да отслаби бдителността си, докато водят банален разговор, шансовете й да избяга или поне да се измъкне жива от всичко това, значително се увеличаваха. Тя направи опит да му отвърне учтиво и спокойно, пое дълбоко дъх и каза, без да откъсва поглед от пътя:
— Забелязах, че джинсите ти са нови.
— Какво общо има това с решението ти да ме качиш?
— Тъй като беше без кола и от думите ти разбрах, че си без работа, предположих, че имаш сериозни финансови затруднения. После ти каза, че се надяваш на новата работа, и аз забелязах ръба по джинсите ти… – изведнъж осъзна с отвращение, че той не е беден човек, за какъвто го прие, а филмова звезда, мултимилионер.