— И после? – попита я леко объркан.
— Стигнах до съответното заключение, за Бога! Мислех си – купил си е нови джинси, за да направи добро впечатление на шефа си, и си представих колко надежди си възлагал на тях и колко са били важни за теб, когато си ги купувал от магазина. И аз… аз не можах да понеса мисълта, че надеждите ти ще рухнат, ако не те кача в колата си. Никога през живота си не съм качвала човек на автостоп, но не можах да понеса мисълта, че ще пропуснеш шанса си.
Зак беше не само изумен, но и развълнуван. Доброта като тази, която предполага някакъв риск или саможертва от нейна страна, му липсваха през всичките години, прекарани в затвора. А и преди това, помисли си той.
— И си представи всичко това само от един ръб на джинсите? Въображението ти си го бива – добави, като поклати язвително глава.
— Да, очевидно не мога да преценявам добре хората – горчиво отвърна Джули.
Забеляза, че лявата му ръка се извива към нея, и извика сподавено, преди да осъзнае, че той просто й подава чашата с кафе от термоса. Тихо, сякаш й се извиняваше, той каза:
— Смятах, че това ще ти помогне.
— Благодарение на теб няма опасност да заспя на кормилото.
— Пийни малко все пак – нареди й Зак, твърдо решен да разсее страховете й, макар да съзнаваше, че самото му присъствие е причината за тях. – Така… – Поколеба се, докато търсеше думи, после добави: – Така нещата ще изглеждат по-нормални.
Тя се обърна и го загледа изумена. Изражението й красноречиво показваше, че смята „загрижеността” му не само възмутителна, а направо налудничава. Мислеше да му го каже, но се въздържа, като си спомни за пистолета в джоба му, и пое чашата с разтреперана ръка. Като отпиваше от кафето, се обърна напред, като се мъчеше да не откъсва очи от пътя.
Зак наблюдаваше издайническото треперене на чашата, докато тя я поднасяше към устните си, и почувства някакво абсурдно желание да се извини, задето така я беше наплашил. „Има прекрасен профил – помисли си, докато гледаше лицето, осветено от светлината на таблото, – малък нос, упорита брадичка и високи скули. Очите й са прекрасни.” Сети се как хвърляха искри към него преди малко. Поразителни очи. Изпита вина и срам, задето използва и изплаши това беззащитно момиче, което се опитваше да бъде добра самарянка, и тъй като възнамеряваше да я използва и занапред, се почувства направо като животно. И без това всички смятаха, че е такъв. Трябваше да я успокои по някакъв начин.
Забеляза, че тя не носи венчална халка – значи не беше омъжена. Опита се да си припомни на какви свободни теми разговарят „учтивите хора” навън и най-сетне каза:
— Харесваш ли си учителската професия?
Тя отново се обърна към него – невероятните й очи се бяха разширили от враждебност.
— Очакваш от мен да разговарям с теб?
— Да! – отвърна рязко той. – Точно това очаквам. Говори.
— Обичам професията си – отвърна Джули с треперещ глас. – Докъде искаш да те закарам? – попита, когато подминаха пътния знак, който сочеше, че до границата между Тексас и Оклахома има трийсет километра.
— До Оклахома – отвърна Зак, като премълча пълната истина.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— В Оклахома сме – отбеляза Джули, едва преминали табелата на щата.
Зак я изгледа мрачно.
— Разбрах.
— Е? Къде искаш да те оставя? – Продължавай!
— Да продължавам?! – ядосано извика тя. – Слушай, нещастен… Няма да те возя чак до Колорадо!
Той получи отговора, който искаше да чуе. Тя знаеше къде отива.
— Няма да те закарам! – неуверено изрече Джули, без да усеща, че вече е предопределила съдбата си. – Не мога!
Зак въздъхна – явно тя щеше да се бори.
— Можеш, госпожице Матисън. И ще го направиш. Невъзмутимото му спокойствие беше капката, която преля чашата на търпението й.
— Върви по дяволите! – изкрещя Джули и рязко изви кормилото надясно.
Колата поднесе към банкета и спря, когато тя удари спирачката.
— Моля те! Вземи колата! Вземи я и ме остави тук! Няма да кажа на никого, че съм те виждала, нито накъде отиваш. Кълна се! Няма да кажа на никого!
Той потисна яда си и се опита да я успокои, като се пошегува.
— По филмите хората винаги обещават същото – отбеляза и хвърли поглед към преминаващите по шосето коли. – Винаги съм смятал, че това обещание звучи доста глупаво.
— Това не е кино.
— Но все пак си съгласна, че обещанието е абсурдно – възрази й с лека усмивка. – Знаеш, че е така. Приеми го, Джули, Не очакваш от мен да повярвам – меко продължи той, – че ще оставиш да ми се размине. Аз те отвлякох, ще открадна колата ти и ти ще си ми толкова благодарна, че ще удържиш някакво обещание към мен, дадено при това изцяло по принуда. Не ти ли звучи налудничаво?