— На доктор Уилмър?
— Да, Уилмър. Започва с П-С-И.
— П-С-И… А, сигурно имате предвид психоаналитик. Кабинет 2516, в дъното на коридора.
Джули обикновено си даваше вид, че е разбрала и продължаваше да влиза в кабинетите, докато намереше, който й трябва, но сега беше разтревожена, че закъснява.
— Ще ми кажете ли цифрите една по една?
— Моля?
— Цифрите! – Беше отчаяна. – Кажете ми ги една по една, ето така – три, шест, девет, четири, две.
Жената я изгледа така, че тя се почувства като кръгла глупачка. Всъщност знаеше, че е, но мразеше, когато други хора го разбират. Отговорът прозвуча с раздразнение:
— Доктор Уилмър е в кабинет номер две, пет, едно, шест.
— Две, пет, едно, шест – повтори Джули.
— Четвъртата врата вляво – добави тя.
— Разбрах! – извика Джули, силно разстроена. – Защо не ми го казахте веднага?
Секретарката на доктор Уилмър вдигна глава при влизането й.
— Изгуби ли се Джули?
— Аз ли? Как не! – излъга момичето и енергично поклати къдравата си глава. После се върна на стола си.
Без да подозира, че я наблюдават през стъклото, което приличаше на обикновено огледало, Джули насочи вниманието си към аквариума до стола. Първото нещо, което й направи впечатление, беше, че една от красивите рибки е умряла, а други две плуваха около нея, сякаш размишляваха дали да я изядат. Тя почука по стъклото, за да ги сплаши, но само след миг те отново се върнаха.
— Една рибка е умряла – обърна се към секретарката. – Мога да ви я извадя.
— Чистачите ще я извадят довечера, но все пак благодаря за предложението.
Джули си каза, че не е честно нещо толкова невероятно красиво и така безпомощно да бъде изоставено по този начин. Взе едно списание от масата и се престори, че го разглежда, но с крайчеца на окото си продължи да следи двете хищни риби. Всеки път, когато се обърнеха към своето мъртво другарче, тя поглеждаше крадешком към секретарката, за да се увери, че не гледа към нея, и протягаше по-небрежно ръка, за да потропа по стъклото и да прогони рибите.
Зад двустранното огледало доктор Тереза Уилмър следеше малкото представление. Очите й многозначително се усмихваха, докато наблюдаваше благородните усилия на Джули да защити мъртвата рибка и в същото време да изглежда безразлична. Като погледна към мъжа зад себе си – също психиатър, който напоследък отделяше доста време за нейния специален експеримент, доктор Уилмър иронично каза:
— Ето я. Ужасната Джули. Подрастващото страшилище. Някои от директорите на детски домове я смятат не само за невъзприемчива, но и за неконтролируема, с лошо влияние върху връстниците си, пример за малолетна престъпница. Можеш ли да си представиш – продължи с глас, в който се долавяше нескрито възхищение, – че тя всъщност е организирала гладна стачка в „Ла Сал”. Уговорила е четиридесет и пет деца, повечето по-големи от нея, да се присъединят към искането й за по-добра храна.
Доктор Джон Фрейзър погледна към момиченцето през двустранното огледало.
— Предполагам, че подсъзнателно е искала да предизвика ръководството.
— Не – сухо отвърна колежката му – Направила го е, защото се е нуждаела от по-добра храна. Храната в „Ла Сал” е питателна, но безвкусна. Имах възможността да я опитам.
— А какво ще кажеш за кражбите й? Не можеш да ги пренебрегнеш така лесно.
Тери се облегна на стената и кимна в посока към детето, което чакаше отвън, после каза с усмивка:
— Чувал ли си някога за Робин Худ?
— Разбира се. Защо?
— Защото пред теб стои съвременният Робин Худ. Преди да се усетиш, Джули може да открадне златните ти зъби, толкова е ловка.
— Не мисля, че това е добра препоръка, за да я изпратиш да живее в Тексас при нищо неподозиращите ти братовчеди.
Доктор Уилмър сви рамене.
— Джули краде храна, дрехи или играчки, но не задържа нищо за себе си. Раздава ги на по-малките деца в „Ла Сал”.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Проверила съм всичко.
Неохотна усмивка се появи на устните на Джон Фрейзър, докато оглеждаше момиченцето.
— Изглежда по-скоро като Питър Пан, отколкото като Робин Худ. Представях си я по-различна, съдейки по досието й.
— Аз също се изненадах. Директорът на детския дом „Ла Сал” я намира за „недисциплинирана, със склонност към бягство от училище, кражби, размирици и шляене с аморални младежи от мъжки пол”.
След всички тези неблагоприятни оценки в досието й бе очаквала да види някакво арогантно, безчувствено момиче, твърде вероятно преждевременно развито и дори сексуално активно, за което сочеха многобройните й връзки с млади мъже. По тази причина преди два месеца тя едва не зяпна от почуда при вида на Джули, която бавно пристъпи в кабинета й. Детето изглеждаше като малка фея, облечена в джинси и парцалива фланелка, с къса къдрава тъмна коса. Вместо младата фатална жена, която доктор Уилмър бе очаквала, пред нея стоеше Джули Смит с хитро гаменско личице, на което правеха впечатление огромните очи с дълги, гъсти ресници и изумителен теменужен цвят. Имаше нещо по момчешки дръзко в начина, по който тя стоеше пред бюрото на доктор Уилмър – с ръце в джобовете и гордо вдигната брадичка.