— Очакваш да разисквам с теб философски проблеми, когато животът ми виси на косъм! – избухна тя.
— Разбирам страха ти, но животът ти не виси на косъм, освен ако не направиш нещо, което да го застраши. Дотогава си в пълна безопасност.
Може би от изтощение или от тихия му настойчив глас, или от това, че не откъсваше очи от нейните, но когато Джули се взря в лицето му, откри, че почти му вярва.
— Не искам да пострадаш – продължи той. – И няма да те нараня, ако не се опиташ да привлечеш нечие внимание или да предупредиш полицията…
— При което – прекъсна го с горчивина – ще ми пръснеш мозъка с пистолета. Много успокояващо, господин Бенедикт. Благодаря ви.
— Ако ченгетата ме хванат, ще трябва да ме убият, защото няма да се предам. Като се има предвид войнственият нрав на повечето от тях, има голяма вероятност да ранят или да убият и теб в престрелката. Аз не искам това да се случи. Можеш ли да го проумееш?
Ядосана, че думите на загриженост – твърде вероятно неискрена, – изречени от един убиец, все пак успяват да я убедят, тя откъсна очи от неговите и отново се обърна напред.
— Наистина ли се опитваш да ме убедиш, че си сър Галахад, а не извратено чудовище?
— Очевидно няма да мога – отвърна й с раздразнение.
Тя не го погледна повече и той въздъхна нетърпеливо, като каза остро:
— Престани да се цупиш и тръгвай. Трябва да намеря телефон. Гласът му охладня и в същия момент Джули проумя глупавата си грешка. Как можа да пренебрегне опита му да завърже „приятелство” с нея и да го настрои срещу себе си! Вероятно трябваше, осъзна със закъснение тя, да го заблуди, че се е примирила. Внимателно започна да обмисля начините да се измъкне от опасното положение. Трябваше да намери начин да осуети плановете му и да се измъкне. Това беше не само необходимост, но и явно предизвикателство за нея. За да го постигне, знаеше, че трябва да бъде твърда и да овладее страха и гнева си. Все пак тя не беше някакво си наивно, капризно, отгледано на топло вкъщи цвете. Първите единайсет години от живота си беше обикаляла по улиците на Чикаго и се беше справила доста добре. Като прехапа долната си устна, Джули реши да погледне на собственото си положение като на сюжет от криминалетата, които обичаше да чете. Винаги беше смятала, че героините в тези романи се държат ужасно глупаво – точно като нея, – като настройват похитителите срещу себе си. Умната героиня би направила точно обратното. Така че трябваше да бъде неискрена и да накара Бенедикт да отслаби бдителността си. Ако успееше, шансовете й да избяга, а него да го върнат обратно в затвора, където му е мястото, неимоверно се увеличаваха.
Трябваше да се престори, че този кошмар вече й се струва като приключение, може би дори щеше да успее да се престори, че е на негова страна. Това изискваше изключителни артистични способности, но тя беше склонна да опита.
Въпреки съмненията си, че ще успее, Джули ненадейно почувства спокойствие. Обхвана я твърда решителност, която прогони страховете и обърканите й мисли. Изчака малко, за да не изглежда, че се предава твърде бързо, което от своя страна би събудило подозренията му, после пое дълбоко дъх и каза с известно разкаяние:
— Господин Бенедикт! Разбирам добре, че не искаш да пострадам. Не исках да те обидя. Просто се страхувах, това е всичко.
— А сега не се ли страхуваш? – язвително попита той.
— Да, разбира се – побърза да го увери. – Но не толкова много – това имах предвид.
— Мога ли да попитам на какво се дължи тази внезапна промяна? За какво си мислеше преди малко?
— За една книга – отвърна тя, тъй като темата й се стори безопасна. – Криминален роман.
— Който си чела? Или който мислиш да напишеш?
— Винаги съм мечтала да напиша някой ден криминале – светкавично импровизира тя. – И ми хрумна, че при създалото се положение мога да получа информация от първоизточника.
— Аха, разбирам.
Стрелна го с поглед и остана изненадана от топлотата на усмивката му. „Този дявол може да очарова и змия” – помисли си, като си спомни тази усмивка от времето, когато тя се появяваше на киноекраните и влудяваше жените.
— Ти си изключително смела млада жена, Джули.
— В действителност аз съм най-голямата страхливка на света, господин…
— Името ми е Зак – прекъсна я той и по нетърпеливия му тон долови, че подозренията му се възвръщат.
— Зак – бързо се съгласи тя. – Всъщност прав си. По-добре да си говорим на малките имена, след като очевидно ще бъдем заедно за…