— За известно време – уклончиво отговори той.
— За известно време – съгласи се тя. Опитваше се да говори любезно. – Вероятно достатъчно дълго, за да имаш време да ми помогнеш в събирането на предварителните сведения. – Поколеба се, като се чудеше какво точно да го попита. – Ще ми разкажеш ли, всъщност ако искаш… за това как е в затвора в действителност. Това ще ми помогне за книгата.
— Мислиш ли?
Тези непрестанни едва доловими – промени в тона му я плашеха до смърт. Не познаваше до този момент мъж или жена, чийто глас да изразява толкова много с почти незабележима промяна – от учтив се превръщаше във весел, после ставаше леденостуден и заплашителен.
В отговор на въпроса му Джули енергично закима с глава. Опитваше се да говори уверено и убедително.
— Да, напълно. Чувала съм, че в затворите има доста невинни хора. Ти невинен ли си?
— Всеки затворник твърди, че е невинен.
— А ти? – настоя тя – искаше й се да отвърне, че е невинен, за да му каже, че му вярва.
— Комисията отсъди, че съм виновен,
— Комисията може да сгреши.
— Дванайсет честни и почтени граждани – отвърна той с омраза – решиха, че съм виновен.
— Сигурна съм, че са се опитвали да съдят обективно.
— Глупости!
Беше толкова разгневен, че Джули стисна кормилото с двете ръце.
— Осъдиха ме, защото имах пари и слава. Гледах лицата им по време на процеса. Колкото по-разпалено прокурорът говореше за привилегиите и аморалния живот в Холивуд, толкова повече съдебните заседатели желаеха главата ми. Всичките лицемерни, „благочестиви” заседатели знаеха, че има „основателно съмнение” във вината ми за това убийство, и затова не поискаха смъртно наказание. Всички твърде много са гледали Пери Мейсън – мислеха си, че ако не съм го извършил аз, трябва да докажа кой го е извършил.
Младата жена почувства, че дланите й се изпотяват. Сега разбираше, че се налага да го убеди в доверието си.
— Не, ти не си виновен, нали? Просто не си успял да докажеш кой е убил съпругата ти, нали? – Тя упорстваше, но гласът й трепереше.
— Какво значение има? – сопна й се,
— 3-з-за мен има.
Зак я изгледа студено, без да отговори, но след малко тонът му внезапно се промени – изрече с мек, покоряващ глас:
— Ако наистина има значение за теб, не съм я убил.
Разбираше, че я лъже, но побърза да го увери:
— Вярвам ти. Щом си невинен, имаш право да се опиташ да избягаш.
Той не отговори и настъпи неловко продължително мълчание. Джули усещаше пронизващия му поглед. След малко той рязко изрече:
— Пътният знак посочва, че наблизо има телефонна кабина. Спри, като я видиш.
— Добре.
Кабината беше встрани от пътя и тя отклони колата в отбивката. Погледна във външното огледало за обратно виждане с надеждата, че ще забележи камион или друг автомобил, но по заснежения път нямаше движение. Гласът му я накара да обърне рязко глава, точно когато той измъкна ключовете й от таблото.
— Надявам се – гласът му отново беше язвителен, – няма да си помислиш, че изпитвам съмнения относно твоята увереност, че съм невинен, и относно радостта ти, че съм избягал. Вземам ключовете от колата просто защото съм много предпазлив човек.
Джули успя да го погледне в очите.
— Не те обвинявам.
Зак се усмихна леко, но не измъкна ръка от джоба с пистолета – за да й напомня за опасността – и остави своята врата отворена. Несъмнено искаше да я наблюдава какво прави, докато говори по телефона. Безсилна да надбяга него или куршума от пистолета му, точно сега Джули нямаше шанс да се измъкне, но можеше да се подготви за това за в бъдеще. Когато той пристъпи в снега, тя го запита колкото можа по-смирено:
— Имаш ли нещо напротив да извадя химикал и хартия от чантата си. Ще си водя бележки, докато свършиш разговора. – Джули предпазливо посегна към чантата си на задната седалка и отбеляза: – Писането успокоява нервите ми. Ако искаш, можеш да претърсиш чантата ми. Ще се увериш, че не разполагам с резервни ключове и оръжие.
За да му го докаже, отвори чантата и му я подаде. Той хвърли нетърпелив поглед към нея, което й подсказа, че не вярва много на историята с писането на книга.
— Добре – каза, като й върна чантата.
Когато Зак се обърна, Джули извади малък бележник и химикал, и бързо надраска една и съща бележка на три места: „Повикайте полиция. Отвлечена съм.”
С крайчеца на окото си виждаше, че и той я наблюдава. Почака, докато Зак се обърне настрани, после скъса трите листа от бележника, прегъна ги на две и ги натъпка във външния джоб на чантата си, за да са й под ръка. После отново отвори бележника и се втренчи в него, докато трескаво обмисляше как да привлече вниманието на някого, който да й помогне. Хрумна й нещо. Погледна крадешком към Зак, за да се увери, че не я следи, после бързо измъкна една от бележките в чантата и я сгъна под формата на десетдоларова банкнота. Имаше план, вече беше пристъпила към изпълнението му и мисълта, че до известна степен може да контролира бъдещето си, прогони страха и паниката й. Донякъде обзелото я спокойствие идваше от инстинктивното й, но твърдо убеждение, че поне нещо от казаното от Закари Бенедикт беше вярно – той не искаше тя да пострада. Което означаваше, че няма да я застреля хладнокръвно. В действителност беше сигурна, че ако сега направи опит за бягство, той ще я преследва, но няма да я застреля. И тъй като точно сега коли не идваха, сметна за безсмислено да рискува. Не и когато той можеше да я настигне. Засега беше по-добре да се прави, че му съдейства, и доколкото е възможно, да приспи бдителността му Закари Бенедикт може и да е престъпник, но и тя не е наивна, лесна за сплашване страхливка, каквато се показваше досега. Преди време хитростта й помагаше да се препитава. И докато той е бил задоволен от всичко филмов идол, Джули бе обикаляла улиците, крала и лъгала, за да оцелее! Разтвори бележника и нахвърли набързо няколко сладникави забележки за похитителя си, в случай че иска да види какво е написала. Като свърши, тя препрочете текста. Беше абсурден: