„Закари Бенедикт е избягал от затвора, защото е бил осъден несправедливо от предубедена комисия. Той е интелигентен, вежлив, добър човек. Но жертва на обстоятелствата. Аз му вярвам.”
Този коментар, констатира тя, е най-лошото художествено произведение, писано някога. Беше толкова погълната от мислите си, че за момент ужасът отново я обхвана, когато видя, че той е приключил разговора си и се качва в колата. Бързо затвори бележника, пъхна го в чантата и вежливо запита:
— Намери ли човека, който ти трябва?
Той присви очи – пронизващият му поглед я изпълни с тревожното чувство, че преиграва с „приятелското” отношение към него.
— Не успях. Все още е там, но не е в стаята си. След половин час ще опитам отново.
Зак се пресегна за чантата и извади бележника й.
— Просто предпазливост – язвително отбеляза той и отвори бележника. – Нали разбираш?
— Разбирам – заяви тя. – Е? – Престорено невинните й очи се отвориха широко. – Какво ще кажеш?
Той затвори бележника и го пъхна обратно в чантата.
— Мисля, че ако действително вярваш в това, си твърде наивна за този свят.
— Много съм наивна – увери го Джули, като запали колата и излезе отново на главното шосе. Ако наистина я мислеше за наивна и глупава, това беше чудесно.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Следващите два часа пътуваха в мълчание. Джули наблюдаваше пътя с надежда да съзре необходимия пътен знак и да приведе плана си в действие. И когато го видя, сърцето й се разтуптя.
— Знам, че не искаш да спираме, но аз умирам от глад – предпазливо каза тя. – Табелата показва, че наблизо има заведение на „Макдоналдс”. Можем да си вземем нещо от гишето, което обслужва преминаващи коли. – Той погледна часовника си и поклати отрицателно глава, така че тя побърза да обясни: – Трябва да ям нещо на всеки два часа, защото имам… – Запъна се за част от секундата, докато търсеше медицинския термин за болестта, от която не боледуваше. – … хипогликемия. Съжалявам много, но ако не хапна нещо, ще ми прилошее, може да припадна и…
— Добре, ще спрем.
Джули отби в полегатата пресечка – златистите сводове на сградата вече се виждаха. От двете страни на заведението имаше два открити паркинга, а по-нататък и детска площадка.
— Спираме тъкмо навреме – каза, – така ми се вие свят, че скоро няма да мога да шофирам.
Въпреки снега на паркинга имаше няколко коли. Забелязал, че в заведението има няколко семейства. Като последва указанията върху табелата, тя заобиколи ресторанта, за да стигне до гишето, което обслужваше преминаващите коли, и спря до микрофона.
— Какво ще искаш? – обърна се към Зак.
Той почувства, че устата му се пълни със слюнка само при мисълта за най-обикновен чийзбургер с пържени картофи. Каза си, че това е така, защото е свободен. На свобода въздухът беше по-свеж, а храната – по-вкусна. Но свободата го правеше неспокоен и подозрителен, защото имаше нещо в прекалено ведрата усмивка на пленницата му. Тя го гледаше с огромните си сини очи и с мила усмивка, но май твърде бързо промени отношението си към него. От ужасена пленница се беше превърнала в разярена заложница, а сега пък играеше ролята на любезна помощница.
Джули повтори поръчката в микрофона – два чийзбургера, две порции пържени картофи, две кока-коли.