— Пет долара и девет цента – каза гласът от микрофона. – Моля, докарайте колата до първо гише.
Спря до първо гише и го видя, че бръкна в джоба си за пари. Поклати глава и се пресегна за чантата си.
— Аз ще платя – рече. – Ще те почерпя. Настоявам.
Той измъкна ръка от джоба си след кратко колебание, но повдигна озадачено тъмните си вежди.
— Много спортсменско от твоя страна.
— Такава съм си – добра. Всички го казват – говореше нехайно, докато изваждаше сгънатата десетдоларова банкнота, в която беше посланието й. Неспособна да срещне отново влудяващия му поглед, бързо се обърна настрани и насочи вниманието си към отегченото момиче на гишето, което я чакаше да плати. На висящата табелка на гърдите му беше написано името му – Тифани.
— Пет долара и девет цента – каза.
Джули подаде десетдоларовата банкнота и настойчиво се загледа в касиерката. Животът й зависеше от това отегчено момиче с къдрава, вързана на опашка коса. Като на забавен кадър гледаше как Тифани разгъва банкнотата от десет долара… малката бележка се изплъзва и пада на земята… Тя се навежда, за да я вдигне, като пуква балончето на дъвката си… изправя се… поглежда към Джули…
— Ваше ли е това? – попита с бележката в ръка, като надникна пред прозореца на колата, но не я прочете.
— Не знам… – отвърна Джули.
Искаше да накара момичето да я прочете.
— Може и да е моя. Какво пише на нея… – В следващия момент едва сподави вика си, тъй като ръката на Закари Бенедикт сграбчи нейната, а дулото на пистолета се вряза в ребрата й.
— Всичко е наред, Тифани – спокойно каза той, като се наведе през спътницата си с протегната ръка. – Бележката е моя. Просто една шега.
Касиерката погледна бележката, но беше невъзможно да се разбере дали е успяла да я прочете, преди да протегне ръка, за да я върне.
— Заповядайте, господине – каза, наведе се и му я подаде.
Джули стисна зъби, тъй като Закари Бенедикт се усмихна с благодарност на момичето – неискрена, разбира се – и Тифани се изчерви от удоволствие, докато пресмяташе рестото.
— Заповядайте. Това е поръчката ви – каза.
Пленницата механично пое белите торбички с храната и напитките. Лицето й изразяваше уплаха и безмълвна молба към момичето. Тя подаде торбичките на Бенедикт, но не посмя да го погледне в очите. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва не изпусна кока-колите. Когато колата се отдалечи от гишето, очакваше някаква реакция от негова страна, но не беше подготвена за гнева му:
— Глупава малка негодница! Искаш да те убия ли? Спри на паркинга! Точно тук! Тя ни наблюдава.
Джули механично се подчини.
— Изяж това! – нареди, като бутна чийзбургера в ръцете й. – И се усмихвай, иначе Бог ми е свидетел…
Тя отново се подчини. Дъвчеше, без да усеща вкуса. Напрежението в колата нарасна неимоверно. Това изопна още повече нервите й и тя заговори само за да прекрати мълчанието:
— Мога ли да си взема кока-колата? – попита, като посегна към бялата торбичка в краката си.
Ръката му сграбчи китката й със сила, която заплашваше да пречупи крехките й кости. Преди да успее да се отскубне, той я стисна още по-силно и болезнено. Тя се облегна на седалката, отпусна глава назад, затвори очи и преглътна, като разтриваше изтръпналата си от болка ръка. Допреди малко се самозалъгваше, че той не е хладнокръвен убиец, а по-скоро човек, който е отмъстил за изневярата на жена си. Защо, отчаяно се питаше, допусна да мисли за него като за човек, неспособен да убие своята пленница. Чисто и просто се бе заблудила от това, което беше прочела в списанията за него, от спомените за неизброимите часове, прекарани заедно с братята й, а по-късно и с момчетата, с които излизаше, пред филмовия екран. На единайсет години тя не можеше да проумее какво толкова намират братята й и техните приятели в Закари Бенедикт. След няколко години й стана съвършено ясно. От него се излъчваше сурова красота, недостижимост, сексапил, арогантност, остроумие, необузданост. По време на шумния му съдебен процес Джули беше във Франция и не знаеше нищо от мръсните подробности, нищо конкретно, което да засенчи онзи прекрасен образ от екраните, който й изглеждаше толкова действителен. Затова когато й каза, че е невинен, тя му повярва. Вероятно искаше да докаже невинността си, а това оправдаваше бягството му. По някаква необяснима причина тя все още допускаше тази възможност и това й помагаше да овладее страха си, но не отслаби отчаяното й желание да избяга от него. Дори и да не беше извършил престъплението, за което беше изпратен в затвора, това не означаваше, че няма да убие, за да не бъде върнат пак там. Освен това съществуваше едно „ако беше невинен” – по-скоро „ако” и твърде вероятно „невинен”.