Джули понечи да възрази, че не й е дал пари, но в този момент осъзна, че в протегнатата си ръка той държи две двайсетдоларови банкноти. Негодуванието й се увеличи, а той едва сдържа усмивката си.
— Явно всичко това започва да те забавлява! – горчиво отбеляза, като грабна парите от ръката му.
Зак погледна скованите й рамене, когато тя се обърна, и си напомни, че би било по-полезно, ако успее да подобри настроението й. Засмя се:
— Напълно си права. Мисля, че всичко това започва да ми харесва.
— Негодник!
Зората вече багреше сивото небе в розово, когато Джули реши, че той най-сетне е заспал. Зак я караше да избягва главните пътища и да се придържа към второстепенните, което правеше шофирането в дълбокия сняг толкова опасно, че тя от дълго време караше със средна скорост петдесет километра в час. На три пъти бяха забавяни от катастрофи по главното шосе. През цялата нощ съобщаваха за бягството му, но колкото повече навлизаха в Колорадо, толкова по-рядко осведомяваха за изчезването му – без съмнение никой не предполагаше, че пътува на север, далеч от главните летища, гари и автогари. Знакът, който отминаха преди километър, посочваше, че наблизо има отбивка – на осем километра оттук, и Джули се молеше, че и тук, както и на предишната отбивка, ще има поне няколко паркирани камиона със заспали в кабините шофьори. Възнамеряваше да се отбие там и като се изравни с паркираните камиони, да удари спирачките, да изскочи от колата и изкрещи за помощ.
Отново го погледна, за да се увери, че той спи. Дишаше спокойно и равномерно. Ръцете му бяха кръстосани върху гърдите, дългите му крака – протегнати, главата му – облегната на страничното стъкло.
Още половин километър оставаше до отбивката, закрита от борова горичка и поради това незабележима откъм главното шосе, когато тя намали скоростта до петдесет километра и леко изви кормилото, за да е готова да отбие колата от главния път. Като се молеше там да има паркирани камиони, премина между дърветата – не смееше да си поеме дъх. После въздъхна с облекчение – три камиона бяха спрели отпред, встрани на малките постройки, в които се намираха тоалетните, и въпреки че толкова рано призори навън нямаше никого, й се стори, че дочува шум от дизелов двигател. Сърцето й удряше в гърдите като механичен чук, а тя едва се сдържаше да не изскочи още сега от колата. За да увеличи шансовете си, трябваше да спре точно до камионите. Така можеше да достигне до вратата на един от тях, преди Бенедикт да я хване.
На петнайсет метра от първия камион Джули се увери, че действително е чула шум от мотор и кракът й предпазливо се насочи към спирачката. Цялото й внимание беше насочено към кабината на камиона и тя извика сподавено, когато Закари Бенедикт ненадейно се изправи.
— Къде, по дяволите… – започна той, но Джули не му даде възможност да довърши. Удари спирачките и рязко отвори вратата. После скочи в движение от колата и падна върху изровения от колелата, заснежен път. Със замъглени от болката и ужаса очи видя задната гума на блейзъра да преминава на сантиметри от ръката й, преди колата рязко да спре.
— Помощ! – изкрещя и бързо се изправи на колене. Краката й се плъзгаха, докато се опитваше да се измъкне от кишата и снега.
— Помогнете ми!
Изправи се на крака и вече тичаше към кабината на най-близкия камион, когато Закари Бенедикт изскочи от блейзъра, заобиколи го отзад, за да скъси разстоянието, и затича право към нея, като успя да пресече пътя й. Джули смени посоката, за да го избегне.
— Моля ви, помогнете ми! – крещеше тя, докато тичаше направо през снега с намерение да стигне до тоалетните и да се заключи вътре. Вляво от себе си видя, че вратата на камиона се отваря и един шофьор пристъпва навън. Точно зад себе си чуваше тежките стъпки на Бенедикт по снега.
— Помогнете ми! – извика тя на шофьора и хвърли поглед през рамо тъкмо когато Зак загреба шепа сняг.
Една снежна топка я удари силно по рамото и тя отново изкрещя:
— Спрете го! Той е…
Силният му смях заглуши думите й.
— Престани, Джули! – извика той и в същия момент се хвърли върху нея, сякаш се боричкаха в снега. – Ще събудиш всички!
Като се опитваше да поеме дъх, за да изпищи отново, тя се обърна и се просна в снега под тялото му – ужасените й сини очи само на сантиметри от неговите – блестящи от ярост, но той се усмихваше, за да заблуди шофьора. Като се задъхваше, Джули рязко изви глава встрани и се опита да извика, но в този момент той размаза шепа сняг върху лицето й. Задавена и ослепяла от снега, чу гневния му шепот, когато я улови за китките и изви ръцете над главата й.