Той беше пристигнал с още един полицай да провери сигнала за тревога и самата Кетрин беше отворила вратата. Очите й бяха разширени от страх, силно изрязаните бикини разкриваха красивите й, закръглени форми.
— Аз ви повиках – бързо каза тя и посочи към задната част на къщата – огромни врати водеха към плувен басейн и тераси с изглед към Кийтън. – Приятелите ми са там, но май доста са се разбеснели и не искат да оставят оръжията на баща ми. Боя се, че някой ще пострада.
Тед с усилие откъсна поглед от заоблените й бедра и я последва през къщата с персийски килими и френски произведения на изкуството. Навън той и партньорът му се изправиха пред двайсетина младежи, някои от тях голи, всички пияни или с вкаменени от марихуаната лица, които лудуваха из басейна и стреляха по разни предмети в дъното на терасата. Беше лесно да ги усмирят. В момента, в който един от плувците извика: „Господи, тук има ченгета!”, врявата рязко утихна. Плувците излязоха от басейна, а стрелците оставиха оръжията си. Обаче един двайсет и три годишен младеж, твърде замаян от марихуаната, явно беше решил да изиграе сцена от „Рамбо” заедно с Тед в ролята на негов противник. Когато насочи пистолета си към полицая, Кетрин изпищя, а партньорът му извади служебния си револвер. Тед му даде знак да го прибере.
— Няма да има никакви неприятности – каза той на младежа. После набързо импровизира: – Ние дойдохме да се присъединим към партито. Кетрин ни покани. – Той, погледна към нея и се усмихна; – Кажи му, че ти ме покани, Кати.
Обръщението, което беше измислил в момента, може би спаси нечий живот, тъй като то или изненада момчето достатъчно, за да го накара да свали оръжието, или успя да го убеди, че Тед наистина е приятел на семейството. Кетрин му оказа съдействие – бързо се приближи и прегърна Тед през кръста.
— Разбира се, че аз го поканих, Брандън – каза, без да откъсва очи от пистолета, който младежът все още държеше.
С намерението просто да продължи играта, полицаят я прегърна – ръката му обви невероятно тънката й талия и той се наведе да й каже нещо. Случайно или нарочно тя разбра погрешно своята роля, повдигна се на пръсти и го целуна по устните. Той изненадано разтвори устни, ръцете му несъзнателно я обгърнаха по-здраво, а момичето внезапно се озова в ръцете му и започна да го целува горещо. Не се сдържа и отвърна на неочакваната й пламенност. На свой ред я целуваше пред очите на група развеселени, пияни, дрогирани богаташки деца и пред заредения пистолет, който младежът на име Брандън беше насочил към него.
— Добре, той е от „нашите” – извика Брандън. – Тогава да постреляме!
Тед я пусна и тръгна към младежа – бавно, спокойно, с усмивка на лицето си.
— Как казваш ти беше името – попита Брандън, когато Тед го приближи.
— Офицер Матисън – рязко отвърна той и дръпна оръжието от ръцете му, после го завъртя и сложи на ръцете му белезници. – А твоето как е?
— Брандън Беристър Трети – беше ядосаният отговор. – Баща ми е сенаторът Беристър. – После започна да хленчи: – Ще ти предложа нещо, Матисън – ти сваляш тези белезници от ръцете ми и изчезваш оттук, а аз няма да разкажа на баща ми как си се отнесъл с нас тази вечер. И ще забравим за недоразумението.
— Не. Аз ще ти предложа нещо – отвърна му той, като го обърна отново и го блъсна към къщата. – Ти ми казваш къде са наркотиците ти и аз ти позволявам да прекараш чудесна тиха вечер в градския затвор, без да отбележа десетината обвинения, които ми идват наум още сега. Всичките от тях силно ще смутят баща ти, сенатора.
— Брандън обади се едно от момичетата, когато той се заинати, – той говори сериозно. Направи каквото ти казва.
Гневът на Тед се поуталожи от реакцията им и той каза:
— Това се отнася за всички. Съберете това, което сте изнесли навън, и го оставете във всекидневната.
Обърна се към Кетрин, която го наблюдаваше замислена, със странна лека усмивка.
— Това се отнася и за вас, госпожице Кохил.
Усмивката й стана по-топла, но гласът й звучеше почти плахо:
— Кати ми харесва повече от госпожице Кохил.
Тя беше толкова прелестна – застанала там, с озарена от лунната светлина коса, облечена в изрязаните си бикини, но с усмивка на мадона, та Тед трябваше да си напомни, че е твърде млада за него, а също и твърде богата, и твърде разглезена. Но да си напомня това ставаше все по-трудно в следващите дни, защото Кетрин Кохил притежаваше решителността на предците си – първите заселници, които бяха пребродили половината континент, докато очертаят границите на своите земи с петрол в Тексас. Където и да отидеше той, колкото и студено да се отнасяше с нея, тя се появяваше отново. Вървеше на крачка след него, когато напускаше сградата на полицията и го разпитваше за работата му; канеше го на вечеря, идваше до полицията и искаше да я посъветва каква кола да си купи; когато отидеше на обяд, тя се вмъкваше в съседното помещение и даваше вид, че срещата е случайна. След три седмици направи последния си отчаян ход. Позвъни в полицията, като даде фалшива тревога за грабеж в десет часа вечерта, когато беше сигурна, че Тед е дежурен.