Тереза бе запленена от момичето на тази първа среща, но в действителност Джули я беше очаровала още преди това – още от вечерта, в която отвори досието й вкъщи и започна да чете отговорите на момичето по множеството тестове – част от образователната програма, разработена от самата Тереза. След като ги прегледа, вече имаше ясна представа за онова, което ставаше с детето, за болката му. Изоставена от истинските си родители и отхвърлена от две семейства на осиновители, Джули беше прекарала детството си в поредица от пренаселени детски домове в бедняшките квартали на Чикаго. Затова през целия си живот беше получавала подкрепа и истинска човешка топлота единствено от приятелите си – мръсни, несресани като нея деца, които тя смяташе за „себеподобни”. Те я учеха да краде и да бяга от училище. Пъргавият й ум и сръчните й ръце я бяха направили толкова добра, че честите премествания в нов детски дом бяха без значение – почти веднага печелеше популярност и уважение сред събратята си – толкова големи, че няколко месеца по-късно група момчета бяха благоволили да й покажат различните начини, чрез които влизат в колите и ги запалват – демонстрация, завършила със залавянето на цялата група, включително и Джули от един дежурен чикагски полицай.
В този ден бе отбелязан първият й арест, въпреки че тя не го разбираше, и първото й истинско провинение, което от своя страна незабавно я доведе при психиатърката. След ареста й – донякъде несправедлив – при опит за кражба на автомобил Джули беше включена в новия експеримент на доктор Уилмър, който съдържаше програма от психологически тестове, тестове за интелигентност, интервюта и оценяване под нейното ръководство и с участието на доброволна група от психиатри и психолози. Програмата имаше за цел да предпази непълнолетните престъпници от по-нататъшни закононарушения.
В случая с Джули твърдо беше решила да постигне точно това и на всеки, който я познаваше, бе ясно, че когато си постави някаква цел, тя я постигаше. Тери Уилмър беше трийсет и пет годишна, с изтънчени обноски, приветлива усмивка и желязна воля. Освен защитените медицински степени и родословно дърво, дълго като телефонен указател, тя притежаваше три отличителни качества – интуиция, доброта и пълно отдаване. С неизчерпаема доброжелателност на истинска християнка, посветила се на спасяването на изгубени души, Тереза Уилмър беше пожертвала процъфтяващата си частна практика в името на безпомощните млади жертви на пренаселените обеднели детски домове. За да постигне целта си, възнамеряваше да използва всякакви средства, включително и подкрепата на колегите си като доктор Фрейзър. При Джули бе решила да използва дори помощта на далечни братовчеди, които дори не бяха и богати, но имаха свободна стая в дома си и място в добрите си сърца за едно необикновено момиченце.
— Исках да я видиш – каза и се пресегна да дръпне завесата на огледалото точно когато Джули внезапно се изправи, хвърли отчаян поглед към аквариума и бръкна в него.
— Какво, за Бога. – започна Джон Фрейзър, но замлъкна, гледайки как момичето върви към съсредоточената в работата си секретарка с мъртвата рибка в ръка.
Момичето знаеше, че не бива да мокри килима, но не можеше да изтърпи нещо толкова красиво да бъде разкъсано пред очите му. Не особено сигурна дали секретарката не я наблюдава, или просто се прави, че не я забелязва, застана зад стола й.
— Извинете – каза високо и протегна напред ръце.
Жената, изцяло погълната от писането, подскочи стреснато, завъртя се на стола си и тихо извика при вида на лъскавата мокра рибка. Джули бързо отстъпи назад, но настоя:
— Мъртва е – каза дръзко, като се опитваше гласът й да не издаде мъката, която изпитваше. – Другите риби ще я изядат, а аз не искам да гледам това. Грозно е. Ако ми дадете лист хартия, ще я увия и ще я сложа в коша за отпадъци.
Като се посъвзе, секретарката отвори едно чекмедже и подаде на детето няколко салфетки.
— Искаш ли да я вземеш вкъщи и да я погребеш?
Джули желаеше точно това, но реши, че е доловила ирония в думите на жената, затова бързо загъна рибката в салфетките и я тикна пред нея.