ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
— Загубихме се. Знаех си! Къде, за Бога отиваме? Какво може да има там горе, освен някое изоставено сечище?
Гласът на Джули трепереше, докато се взираше през снега. Бяха завили по стръмен път встрани от главното шосе, който се изкачваше нагоре в планината в безкрайни поредици от остри завои – завои, които щяха да опънат нервите й дори през лятото, а сега, в хлъзгавия сняг и при слабата видимост косата й направо настръхваше. И точно когато си мислеше, че не може да шофира при по-лоши условия, завиха в някакъв лъкатушещ път, толкова тесен, че клоните на дебелите черни борове удряха колата отстрани.
— Знам, че си уморена – каза пътникът й. – Ако не се опитваше да скочиш от колата, щях да шофирам и да те оставя да си починеш.
От момента на целувката им той се отнасяше към нея учтиво, което я тревожеше повече от гнева му, защото не можеше да се освободи от чувството, че е променил плановете си… По тази причина отговаряше на всичките му любезни опити да завърже разговор с остри, язвителни забележки, които я караха да изглежда и да се чувства като опърничава жена.
— Според картата и упътванията сме на прав път, но няма нито едно указание за път, който върви право нагоре! Това е кола – не самолет или снегорин!
Тъй като не й отговори, Джули замълча. При други обстоятелства щеше да бъде очарована от изумителната гледка – величествени планини, покрити със сняг, и високи борове. Но сега цялото й внимание беше заето с пътя. Поне приближаваха целта, предположи тя, понеже бяха изоставили и последния нормален път преди повече от двайсет минути. Сега бяха в планината в бушуващата снежна буря по някакъв път, който беше само със сантиметри по-широк от колата.
— Надявам се, че онзи, който ти е дал картата и указанията, знае какво върши – каза тя.
— Наистина ли? – пошегува се той. – Мислех, че се надяваш да сме се загубили.
— Щеше да бъде чудесно, ако ти се изгубиш, но аз нямам никакво желание да се загубя с теб! Истината е, че шофирам в ужасно време по разбити пътища повече от двайсет и четири часа и съм напълно изтощена… – замълча, като видя тесния дървен мост пред тях.
Допреди два дни времето в Колорадо беше необичайно меко и от топящия се сняг се бяха образували малки поточета, които обаче бързо бяха прераснали в буйни реки, заливащи бреговете си.
— Този мост изглежда несигурен. Нивото на водата е твърде високо…
— Нямаме кой знае какъв избор.
Долови тревогата в гласа му и страхът я накара да натисне спирачката.
— Няма да премина през този проклет мост!
Зак беше стигнал твърде далеч, за да се върне назад, и освен това връщането по тесния път беше невъзможно. Както и спускането надолу по планината при тези остри завои. Пътят беше разчистван наскоро – вероятно тази сутрин, – като че ли Мат Феръл беше разбрал за бягството му и две седмици по-рано го беше помолил да телефонира на някакъв човек и да му даде подробни напътствия как се стига до къщата в планината. Очевидно беше наел човек да разчисти пътя. И все пак мостът изглеждаше несигурен. Придошлата река беше стигнала до огромните греди на моста.
— Слизай! – нареди й след кратко размишление.
— Да слизам? Ще умра от студ само след час! Значи такива са били намеренията ти спрямо мен през цялото време – да те докарам дотук и да ме оставиш да измръзна в снега!
Нито една от язвителните й забележки не успя да развали настроението му през целия ден, но сега челюстите му се стегнаха и леденостуден гняв изостри гласа му:
— Слизай от колата! Аз ще я прекарам през моста. Ако издържи, можеш да преминеш от другата страна и да се качиш отново.
Джули не се нуждаеше от втора покана. Слезе от колата, но облекчението, че е жива и здрава, се превърна в нещо напълно абсурдно' при тези обстоятелства. Докато го наблюдаваше как заема мястото й, изпита срам заради страхливостта си и безпокойство за неговата безопасност.
Той взе от задната седалка палтото й и две от одеялата на Карл и й ги подаде през отворената врата с думите:
— Ако мостът не издържи, увий се добре и намери по-тясно място, откъдето можеш да прекосиш реката. На хълма се намира къща с телефон и достатъчно храна. Можеш да повикаш помощ и да изчакаш там, защитена от бурята, докато помощта пристигне.
Той каза „ако мостът не издържи”, без гласът му или лицето му да издават някакво чувство. Джули потръпна при мисълта, че Закари Бенедикт може хладнокръвно да рискува живота си. Ако мостът не издържи, той и тежката кола щяха да потънат в придошлата, леденостудена вода. Хвана вратата, за да му попречи да я затвори.
— Ако не издържи – каза тя, – ще ти хвърля въже или клон, или нещо друго, за да излезеш на брега.