Той затвори вратата при последните й думи и трепереща от студ, Джули се зави с палтото и одеялата. Гумите на колата избуксуваха в снега, после автомобилът бавно пое напред. Тя затаи дъх, като шепнеше несвързани молитви, докато се препъваше в снега към моста. Погледна надолу към бушуващата водна маса, като се опитваше да измери дълбочината. Дървета се въртяха и отново изплуваха. Издърпа някакъв сух клон, с дължина над два метра и го потопи във водата. Когато той не успя да докосне дъното, страхът й прерасна в паника.
— Спри! – изкрещя. – Можем да оставим колата тук и да продължим пеша!
Ако изобщо я беше чул, не й обърна внимание. Колата продължи да си проправя път през снега по моста. Гредите на моста започнаха да скърцат и тя изпищя:
— Недей! Мостът няма да издържи! Излез! Излез от колата!
Но беше твърде късно. Притиснала одеялата до гърдите си сред въртящия се около нея сняг, Джули беше застинала безпомощно – принудена да наблюдава онова, което не можеше да предотврати.
Едва когато колата и безумният й шофьор бяха в безопасност, тя отново си пое дъх и изпита ярост към него, задето я подлагаше на нови мъчения. Бавно премина по моста, отвори вратата и се качи.
— Стигнахме – каза той. Хвърли му убийствен поглед.
— Стигнахме?
Отговорът дойде минути по-късно, когато направиха последния остър завой, вече на върха на планината. Там на уединено сечище между гъстите борове се издигаше величествена къща от камък и кедрово дърво, с дървени тераси и огромни стъклени прозорци. – Дотук – отговори той.
— Кой, за Бога, е построил тази къща чак тук? Някой отшелник?
— Очевидно някой, който обича уединението.
— На някой твой близък ли принадлежи? – попита, внезапно обхваната от съмнение.
— Не.
— Знае ли собственикът, че ще използваш къщата му за скривалище, докато полицията те търси?
— Задаваш твърде много въпроси – каза й, като спря колата отстрани на къщата и слезе от нея. – Но отговорът е „не”.
Заобиколи откъм нейната страна и отвори вратата.
— Хайде да вървим.
— Да вървим?! – избухна тя, като се облегна назад на седалката. – Ти каза, че мога да си отида, след като те докарам дотук.
— Излъгах.
— Ти… ти си негодник! Аз ти вярвах! – извика, но и тя лъжеше. През целия ден отчаяно се беше опитвала да потисне чувството, което й подсказваше, че той я държи до себе си толкова дълго, за да й попречи да извести властите за местонахождението му. Ако я пуснеше сега, нищо не можеше да й попречи да го стори.
— Джули – търпеливо изрече той, – не прави нещата по-трудни за теб, отколкото са в действителност. Ще останеш тук за няколко дни, а и мястото не е толкова лошо.
При тези думи се пресегна през нея, измъкна ключовете от таблото и се отправи към къщата. За част от секундата беше твърде ядосана и твърде нещастна, за да успее да помръдне. След това преглътна сълзите, които пареха в очите й, и слезе от колата. Разтреперана от пронизващия вятър, бавно го последва, като внимателно стъпваше в дълбоките до коляно стъпки, които той беше оставил в снежните преспи около къщата. Оказа се, че вратата е заключена. За момент остана неподвижен, загледан встрани, потънал в мислите си. Зъбите на Джули затракаха.
— С-с-сега к-к-какво? К-к-как смяташ да в-в-влезеш в-в-вътре? Хвърли й подигравателен поглед.
— Ти как мислиш?
Без да изчака отговор, той се обърна и се отправи към верандата, която обграждаше предната и страничната част на къщата. Тя упорито го следваше по петите, премръзнала и ядосана.
— Възнамеряваш да разбиеш стъклото, нали? – Предположи с отвращение, после погледна нагоре към огромните стъклени прозорци, високи най-малко седем метра, които стигаха чак до върха на покрива. – Ако счупиш някое от тях, то ще падне и ще те нареже на парчета.
— Не се надявай толкова – отвърна й, оглеждайки няколко големи купчини сняг. Започна да разравя снега в едната и откри голяма саксия, която измъкна и занесе до вратата.
— Сега пък какво правиш?
— Познай.
— Как бих могла? – рязко отвърна Джули. – Ти си престъпникът, не аз.
— Така е, но аз съм съден за убийство, не за кражба с взлом.
Тя учудено наблюдаваше опитите му да изрови замръзналата почва в глинената саксия. После той запрати саксията в стената на къщата и я счупи, като разпръсна пръстта върху снега до вратата. Без да даде обяснение, клекна и започна да удря буците с юмрук пред очите на изумената Джули.
— Да не би да си полудял?
— Не, госпожице Матисън. – Той вадеше парчета пръст и ги стриваше между пръстите си. – Опитвам се да намеря ключ.
— Човек, който може да си позволи къща като тази и поддръжка на път, прекосяващ цялата планина, за да може да дойде дотук, не е толкова наивен, че да скрие ключа в саксия. Губиш си времето.