— Винаги ли си толкова опърничава? – раздразнено каза той.
— Опърничава? Ти открадна колата ми, взе ме за заложница, изложи живота ми на опасност и сега имаш… имаш наглостта да критикуваш държанието ми?!
Прекъсна тирадата си, тъй като Зак измъкна някакъв ключ и го пъхна в ключалката. После отвори вратата и с жест я покани да влезе.
— Вече се споразумяхме по въпроса, че съм нарушил всички правила на етикета спрямо теб. Сега предлагам да влезеш вътре и да огледаш наоколо, докато сваля багажа от колата. Защо не се отпуснеш? Почини си. Наслаждавай се на гледката. Приеми всичко това като ваканция.
Джули го гледаше гневно. После ядосано изрече:
— Само че не съм във ваканция! Аз съм заложница и не очаквай от мен да го забравя!
Той не й отговори и тя влезе в къщата. Отвътре планинското убежище изглеждаше като селска къща, но едновременно с това беше изненадващо разкошно, изградено около едно централно помещение с шестоъгълна форма и три врати, които водеха към три апартамента със спални. Високите тавани се поддържаха от огромни напречни греди, грубо издялани от кедър, а витата стълба водеше към таванско помещение с красиво изработена библиотека. Четири от шестте стени на къщата бяха изцяло от стъкло и Джули знаеше, че гледката от тях към планината ще бъде направо зашеметяваща през ясен ден. Петата стена беше иззидана от необработен камък с огромна камина в средата. Във всеки друг случай къщата щеше да предизвика възхищението и любопитството й, тъй като беше най-невероятното и красиво място, което някога беше виждала, но сега беше твърде разстроена и гладна.
Обърна се и влезе в кухнята – удобно, тясно помещение, отделено от всекидневната посредством висок барплот с шест тапицирани с кожа стола пред него. Стомахът й изкъркори, докато гледаше шкафовете от дъбово дърво и вградения хладилник с облицована със същото дърво врата. Джули отвори шкафа с чиниите и стъкларията, после отвори друг, в който имаше консервирани храни. Като реши да си приготви сандвич и после да спи, тя посегна плахо към една консерва с риба тон в момента, в който Зак сътвори задната врата и я видя.
— Смея да се надявам – каза й, като изтърсваше снега от ботушите си, – че това, което виждам, означава, че си склонна да домакинстваш.
— Какво искаш да кажеш? Дали мога да готвя?
— Да.
— Не и за теб. – Прибра консервата обратно в шкафа.
— Господи, колко си упорита!
Като потриваше премръзналите си ръце, той отиде до термостата на стената и го включи, после се отправи към хладилника и отвори вратата на камерата. Джули също надникна и видя дебели парчета месо за скара, свински котлети, кутии със зеленчуци, някои пресни, други консервирани. Гледката щеше да направи чест на всеки хранителен магазин.
— Трябва да поспя – каза тя, но вече; не можеше да събере сили гласът й да звучи студено и повелително. – Моля те. Накъде?
— Спалнята е насам – каза той, вече поел към вратата, която извеждаше от всекидневната. Когато натисна ключа за лампата, Джули се намери в просторен апартамент със спалня, камина и баня от черен мрамор и с огледални стени. Съзря телефона на нощната масичка до голямото легло в същия момент, в който и той го забеляза.
— Апартаментът има собствена баня – уведоми я той и като пристъпи към нощната масичка, рязко откачи апарата и го пъхна под мишницата си.
— Но не и телефон, както виждам – отбеляза тя с горчиво примирение и се върна във всекидневната, за да си вземе куфара.
Той провери вратите на банята и спалнята, после я улови за ръката, когато се наведе, за да вдигне куфара си.
— Слушай – каза й, – трябва да уточним правилата. Положението е следното: в планината няма други къщи, ключът за колата е у мен, така че няма друг начин да избягаш, освен пеша, а в този случай ще замръзнеш много преди да наближиш главното шосе. Вратите на банята и спалнята имат от онези безсмислени малки ключалки, които, всеки може да отвори от другата страна с фиба за коса, така че не ти препоръчвам да се опитваш да се барикадираш отвътре, защото ще бъде загуба на време. Няма да споменавам, че ще бъде и ненужен за теб затвор. Разбра ли всичко дотук?
— Не съм малоумна.
— Добре. Значи вече си разбрала, че можеш да се заемеш с домакинската работа в къщата…
— С домакинската работа? Също като дресирано ловджийско куче, така ли?
— Не съвсем – каза Зак. Устните му вече се усмихваха, докато възхитеният му поглед се плъзгаше по гъстата й кестенява коса. – По-скоро като глезен ирландски сетер.