Джули бе твърде уморена да му отговори.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Апетитният аромат на пържола, която цвъртеше на скарата, я изтръгна от дълбокия сън. С неясното съзнание, че леглото, на което спи, е твърде голямо, за да бъде нейното собствено, тя се обърна по гръб. Примигна в мастиленочерната тъмнина на непознатата стая и извърна лице в противоположна посока, като търсеше източника на бледата светлина, която се процеждаше през тесния процеп между пердетата на стената. Лунна светлина. За няколко блажени минути си представи, че е някъде на ваканция в разточително огромна хотелска стая.
Погледна цифровия часовник на нощната масичка. Където и да се намираше, местното време беше 20:30 часът. И в стаята беше студено онзи сух студ, който я накара да отхвърли Калифорния или Флорида като възможности за сегашното й местоположение. След това й дойде на наум, че хотелските стаи никога не миришеха на храна. Тя се намираше в някаква къща, не в хотел и в съседната стая се чуваха стъпки. Тежки, мъжки стъпки…
Тя рязко се изправи на леглото. С ужасяващо удивление огледа дрехите на гърба си – мъжка фланелка, която беше измъкнала от гардероба след душа. Предупреждението на похитителя й отново изплува в ума й: „Ключовете на колата са в мен и няма други къщи в планината… Ще замръзнеш, ако се опиташ да избягаш пеша… Ключалките на вратите се отварят лесно… Ти поемаш домакинската работа в къщата…”
— Просто се отпусни – каза си Джули на глас. Сега вече беше отпочинала и бодра. Започна да обмисля възможностите за бягство, но всяка от тях беше неприемлива. Освен това умираше от глад.
Измъкна от куфара си джинсите, с които беше пътувала до Амарило. Беше изпрала бельото си след банята, но то все още беше мокро. Като намъкна джинсите си, тя отиде до огромния гардероб и разгледа дебелите мъжки пуловери, грижливо подредени на рафтовете. Извади един грамаден кремав пуловер, който й стигаше до коленете. Реши, че не я интересува как изглежда, и че дебелият пуловер ще прикрие факта, че е без сутиен, и го облече. После се среса и посегна към чантата си за червило, но промени решението си. Да изглежда добре пред един избягал затворник не само не беше необходимо, но вероятно щеше да бъде огромна грешка.
В джинси и твърде голям за нея пуловер нямаше да събуди желание, у който и да е мъж, особено пък у някого, който е бил в леглото със стотици филмови звезди. Интересът му към нея определено няма да бъде сексуален, реши Джули.
Като пое дълбоко и продължително дъх, тя посегна към дръжката на вратата и я завъртя – неохотно, но готова да се изправи лице в лице срещу похитителя си… и вкусната вечеря, както се надяваше. Вратата на спалнята не беше заключена.
Тя смътно си спомняше, че я заключи, преди да си легне.
Тихо отвори вратата и пристъпи към главното помещение в къщата. В камината бумтеше огън, лампите, окачени на високите греди, бяха леко затъмнени, върху масичката за кафе горяха свещи и хвърляха отблясъци върху кристалните чаши за вино, които той беше наредил до ленените подложки за чиниите. Може би чашите за вино и свещите накараха Джули да се почувства, като че приближаваше сцена на прелъстяване, или пък причината беше намаленото осветление и леката музика от стереоуредбата. Като се опита да придаде рязък, делови тон на гласа си, тя се насочи право към Закари Бенедикт, който стоеше в кухнята с гръб към нея и сваляше нещо от скарата за печене.
— Очакваме ли някого?
Той се обърна и я погледна – лека усмивка се плъзна на устните му, докато я измерваше с поглед от глава до пети. После вдигна чашата си с вино към нея, сякаш за тост и каза:
— Очарователна си в този огромен пуловер.
Със закъснение осъзнала, че след пет години затвор вероятно всяка жена би събудила желанието му, Джули предпазливо отстъпи назад.
— Последното нещо, което бих желала, е да ти изглеждам привлекателна. Всъщност по-скоро ще нося собствените си дрехи, дори и да не са чисти – каза тя, като се завъртя.
— Джули! – рязко изрече той.
Тя се извърна, удивена и разтревожена от опасната бързина, с която менеше настроенията си. После отново предпазливо отстъпи назад, докато той вървеше заплашително към нея с чашите с вино.
— Пийни нещо! – нареди й и й подаде чашата. – Изпий го, по дяволите! Ще ти помогне да се успокоиш.
— Защо трябва да се успокоя?
Въпреки гордо повдигнатата брадичка в гласа й се долавяше страх и ядът на Зак към нея се изпари. Тя беше показала толкова смелост, такъв несломим дух през последните двайсет и четири часа – беше се борила с него така решително, което го накара да повярва, че не се страхува от него. Сега обаче, когато се вгледа в лицето й, забеляза, че напрежението, на което я беше подложил, беше оставило сенки под великолепните й очи, а гладката й кожа беше бледа. „Тя е удивителна – помисли си, – храбра, мила и дръзка като дявола.” Може би, ако не му харесваше, щеше да му е все едно, че го гледа сякаш беше хищно животно. И тогава направи нещо неочаквано и за самия себе си. Опита се да я убеди, че е невинен.