— Преди минута те помолих да се успокоиш и… – започна той. Тя го прекъсна:
' – Ти ми заповяда да се успокоя, не ме помоли.
— Сега те моля – усмихна се Зак.
Напълно изгубила душевното си равновесие от нежността, която долови в гласа му, Джули отпи от виното си, за да спечели време и да се успокои, докато той стоеше само на две крачки от нея – широките му рамене не й позволяваха да вижда нищо друго, освен него. Внезапно й хрумна, че докато е спяла, той е взел душ, избръснал се е и е сменил дрехите си… и че в тъмносивите си панталони и черен пуловер Закари Бенедикт изглеждаше много по-красив, отколкото на екрана. Той вдигна ръка и я подпря на стената до рамото й. Когато отново проговори, плътният му глас звучеше със същата странна, покоряваща нежност:
— По пътя насам ти ме попита дали съм извършил престъплението, за което ме изпратиха в затвора. Първия път ти отговорих пренебрежително, а следващия – неохотно. Сега възнамерявам да ти кажа истината доброволно и просто…
Джули откъсна поглед от неговия и се втренчи в тъмночервеното вино в чашата си, изплашена, че може и да повярва на лъжата, която той щеше да изрече.
— Погледни ме, Джули.
Тя вдигна глава и срещна настойчивия поглед на кехлибарените му очи.
— Не съм убил и не съм замислял да убивам жена си. Бях изпратен в затвора за престъпление, което не съм извършил. Искам поне да повярваш, че съществува възможност да казвам истината.
Тя го гледаше безмълвно право в очите, но внезапно се сети за случилото се при моста. Спомни си отчаянието в гласа му, когато я целуна там на снега и я умоляваше да продължи играта, за да не нарани шофьора. После си припомни целувката – онази прибързана, груба целувка, която внезапно беше станала по-нежна, по-топла, настойчива и чувствена. Още от сутринта упорито се опитваше да забрави за тази целувка, но споменът за нея се връщаше – трепетен, жив и опасно вълнуващ.
— Това е първата ми нормална вечер от повече от пет години насам. Ако полицията е по следите ми, ще бъде и последната. Искам да й се насладя, ако ми съдействаш.
Джули ненадейно се почувства склонна да му съдейства – защото въпреки съня тя беше изтощена и не искаше да спори с него. Освен това беше гладна.
Но споменът за целувката нямаше нищо общо с капитулацията й. Нито пък имаше нещо общо с невероятната, внезапна убеденост, че той казва истината.
— Не съм виновен за това престъпление – повтори той още по-разгорещено, без да откъсва очи от нейните.
Думите му я развълнуваха, но тя все още упорстваше в опита си да не позволи глупавите й чувства да надделеят над разума.
— Ако не можеш наистина да ми повярваш – каза той с въздишка, – можеш ли поне да се престориш, че ми вярваш и да ми съдействаш тази вечер?
Джули попита предпазливо:
— Какво „съдействие” имаш предвид?
— Разговор – отвърна той. – За мен обикновеният разговор с интелигентна жена е отдавна забравено удоволствие. Както и добрата храна, камината, лунната светлина през прозорците, вратите вместо решетки и присъствието на красива жена. – После добави подкупващо: – Ще приготвя вечерята, ако се съгласиш да сключим примирие.
Джули се поколеба, удивена от отношението му към нея като към красива жена. После реши, че думите му просто са проява на любезност. Пред нея стоеше възможността да прекара една вечер без напрежение и страх. Какво лошо имаше в молбата му? Особено пък ако наистина беше невинен.
— Ще приготвиш ли цялата вечеря? – започна преговорите.
Зак кимна, усмивка озари суровото му лице, когато осъзна, че тя е на път да се съгласи, и тази усмивка ускори предателски пулса на сърцето й.
— Добре – съгласи се тя и леко се усмихна въпреки желанието си да остане поне отчасти сдържана, – но само ако после почистиш.
Той се засмя.
— Поставяш ми трудни условия, но ще приема. Седни, докато довърша вечерята.
Джули се подчини и седна на един от столовете зад бара.
— Разкажи ми нещо за себе си – помоли я, като извади един печен картоф от фурната.
Тя отпи още една глътка от виното за смелост.
— Какво искаш да знаеш?
— Общи неща, като за начало. Спомена, че не си омъжена. Разведена ли си?
— Не съм била омъжена.