— Сгодена?
— С Грег обсъждахме този въпрос.
— Какво толкова има да се обсъжда?
Джули се задави с виното.
— В действителност не смятам, че въпросът спада към категорията на общите въпроси.
— Може би си права – съгласи се той с усмивка. – В такъв случай какво поддържа годежа?
Джули се изчерви от развеселения му поглед, но все пак отвърна със забележително спокойствие:
— Искаме да бъдем сигурни, че напълно си подхождаме, че целите и възгледите ни съвпадат
— Струва ми се, че така просто печелиш време. Заедно ли живеете?
— Не.
Той повдигна вежди, сякаш я намираше за много забавна.
— Някакви съквартиранти?
— Живея сама.
— Без съпруг и без съквартиранти – констатира Зак, докато доливаше чашата й. – Значи в момента никой не те търси и никой не се чуди къде си?
— Сигурна съм, че доста хора ме търсят.
— Кой например?
— Родителите ми на първо място. Вече без съмнение са полудели от тревога и се обаждат тук и там, за да разберат чуват ли е някой за мен. Първият, на когото ще позвънят, е брат ми Тед. Карл също ще ме търси. С неговата кола съм и досега братята ми вече са организирали издирване, повярвай ми.
— Тед ли е братът, който се занимава със строителство?
— Не. Тед е шериф на Кийтън.
Реагира доста остро, за нейно удовлетворение.
— Той е шериф?! – Отпи от чашата си, като че искаше да отмие неприятния факт, и с мрачна ирония каза: – Предполагам, че баща ти е съдия?
— Не. Пастор е.
— Мили Боже!
— Позна. Бог е неговият работодател.
— От всички жени в Тексас – рече той, като мрачно поклати глава – успях да отвлека сестрата на шериф и дъщерята на пастор. Средствата за масова информация ще има за какво да пишат, когато разберат коя си.
Чувството на надмощие, което Джули изпита за кратко, когато го видя разтревожен, беше по-опияняващо от виното.
— Верните служители на закона ще те преследват с кучета и пушки, а благочестивите американци ще се молят да те открият по-скоро.
— Чудесно.
Приятелската атмосфера й носеше такова успокоение, че тя скоро съжали за загубата й и попита:
— Какво ще вечеряме?
Той се насочи към фурната.
— Нещо съвсем обикновено. Не съм кой знае какъв готвач.
Джули наблюдаваше как пуловерът му се разтяга при всяко движение на широките му рамене. Беше удивително мускулест – сигурно беше тренирал в гимнастическия салон на затвора. Затворът. Беше чела някъде, че много от хората, изпратени в затвора, в действителност са невинни, затова се вкопчи в успокояващата мисъл, че Закари Бенедикт наистина може да е един от тях. Все още с гръб към нея, той каза:
— Седни на дивана. Ще донеса вечерята там.
Джули кимна и стана. Пристъпи към дивана и седна пред една от ленените подложки, които беше наредил на масичката за кафе пред камината. Той сложи две чинии, в едната, от които имаше сочна пържола и печен картоф.
Пред нея постави чинията, в която беше изсипал консервата от риба тон.
Джули не се сдържа и го изгледа възмутено. .
— Не е ли това, което искаш? – невинно попита той. – Може би предпочиташ вкусна пържола като тази, която съм оставил в кухнята?
Имаше нещо в момчешката му шега, нещо в покоряващата му усмивка и веселия поглед, което я накара да се засмее. След малко той донесе друга чиния с пържола и я постави пред нея.
— Повече ли ти харесва?
— Всъщност – каза тя, като се опитваше да говори сериозно – мога да ти простя, задето ме отвлече и ме изплаши, но да ми поднесеш риба тон, докато ядеш пържола, е явна обида.
Докато вечеряха, той забеляза синината на китката й и попита откъде е.
— От футбола – обясни тя.
— От какво?
— Играх тъчфутбол и ме събориха.
— Кой? Някой грамаден полузащитник ли?
— Не. Едно малко момче в голяма инвалидна количка.
— Моля?!
Джули му описа случката.
— Грешката беше моя – завърши и се усмихна. – Обичам баскетбола, но никога не съм разбирала футбола. Безсмислена игра.
— Защо смяташ така?
— Вземи играчите като начало – има краен защитник, полузащитник и защитник. Но няма преден защитник. Има наказателно поле, но няма свободно поле. – Последното й изречение го накара да се усмихне. – Определено не е моят тип игра, но това е без значение, щом учениците ми я харесват. Едно от моите момчета вероятно ще отиде в олимпийския отбор за деца инвалиди.
Зак долови нежността в гласа й, докато говореше за „моите момчета”, и продължи да й се усмихва, удивен от състраданието и добротата й. Тъй като искаше тя да говори, избра наслуки друга тема.
— Какво правеше в Амарило през деня, в който се срещнахме?
— Бях отишла да посетя дядото на едно от моите недъгави деца. Той е доста заможен и се надявах да го убедя да направи дарение за програмата за ликвидиране на неграмотността, по която работя в училище.