— Успя ли да го убедиш?
— Да. Чекът е в чантата ми.
— Какво те накара да избереш учителската професия? – Беше улучил подходящата тема и го разбра, когато тя му се усмихна и се впусна в обяснения.
— Обичам децата, а и учителската професия е стара и почтена.
— Почтена – повтори той, смаян от старомодното значение на думата. – Не мисля, че да бъде „почтен”, е главната грижа на някого в наше време. Защо е толкова важно за теб?
Джули повдигна рамене.
— Аз съм дъщеря на свещеник, а и Кийтън е малък град.
— Разбирам – каза той, но всъщност нищо не разбираше. – Има ли други професии, които също са почтени.
— Разбира се, но аз предпочитам да работя с хора като Джони Евърет и Деби-Сю Касиди.
Лицето й се озари само при споменаването на името Джони и Зак незабавно изпита любопитство към мъжа, който, както изглежда, значеше повече за нея, отколкото годеникът й.
— Кой е Джони Евърет?
— Един от моите ученици – всъщност от моите любими ученици. Парализиран е от кръста надолу. Когато започнах да преподавам в Кийтън, той никога не говореше и господин Дънкан искаше да го изпрати в училище за умствено недоразвити деца. Майка му се кълнеше, че той може да говори, но никой не го беше чувал. И тъй като тя не му разрешаваше да излиза вън от къщи и да играе с другите деца, не можеше да го накара да се чувства… съвсем нормален. В часовете Джони хвърляше учебници на пода или пък блокираше вратата след часовете – дребни неща, но той непрекъснато ги вършеше и затова господин Дънкан реши да го изпрати в специално училище.
— Кой е господин Дънкан?
Тя сбърчи нос с такова отвращение, че Зак се усмихна.
— Директорът на нашето училище.
— Май не ти харесва особено, доколкото разбирам.
— Не е лош човек, просто е твърде строг. Щеше да е точно на мястото си преди сто години, когато ученик, който проговори в час, е бил наказван с дървена пръчка.
— И Джони се е страхувал от него, така ли?
Тя се засмя и поклати глава.
— Всъщност беше точно обратното. Съвсем случайно открих, че Джони мрази да се отнасят меко с него. Той искаше да го наказват.
— Как го откри?
— Една вечер след училище бях в кабинета на господин Дънкан за порицание, както обикновено.
— Имаш проблеми с директора?
— Непрекъснато – заяви тя, усмивката озари лицето й като слънце. – Както и да е, точно в този ден Джони чакал майка си да го вземе от училище и дочул какво става. Когато излязох от кабинета на директора, той стоеше отвън и ми се усмихваше от инвалидната си количка, като че ли бях някаква героиня. После рече: „Ще ви задържат ли след часовете, госпожице Матисън?” Бях толкова изненадана да чуя точно това от него, че едва не изпуснах книгите, който носех. Но когато го уверих, че няма да ме задържат, той изглеждаше разочарован от мен. Каза, че според него момичетата никога не ги задържат след часовете, само момчетата. Нормалните момчета. Ето как разбрах! – Зак изглеждаше объркан и тя побърза да обясни: – Разбираш ли, той е живял толкова време под майчина закрила, че мечтаеше да ходи на училище като обикновените деца, но проблемът беше, че нито останалите ученици, нито учителите се отнасяха с него като към обикновено дете. – И ти както направи?
Тя се облегна на дивана и присви крака под тялото си.
— Сторих единственото добро и благородно дело, което можех. Чаках и го наблюдавах през целия следващ ден и когато той замери едно момиченце с молив, аз се нахвърлих върху него като че ли беше извършил углавно престъпление. Казах му, че заслужава да бъде задържан след часовете за няколко седмици и че отсега нататък ще бъде наказван като другите. После го наказах да стои след часовете не един, а два дни. – Тя наклони глава и леко се усмихна. – Същия ден останах в училището, за да го наблюдавам и да се уверя, че съм права за това, което изпитва. Изглеждаше твърде доволен, докато стоеше в стаята за задържане след часовете наред с останалите пакостници, но не можех да бъда напълно сигурна. Същата вечер майка му ми телефонира и се нахвърли върху мен за това, което бях направила. Каза, че Джони се е поболял заради мен и че съм безсърдечна и зла. Опитах се да й обясня, но тя ми затвори телефона. На следващия ден Джони не дойде на училище.
— И ти какво направи?
— След часовете отидох до тях да го видя и да поговоря с майка му. Всъщност направих и нещо друго по интуиция – взех с мен още едно момче – Уили Дженкинс. Уили е абсолютно мъжкарче, шутът на класа и героят на третите класове. Добър е във всички спортове, от футбола до бейзбола, та чак до богохулстването – изобщо във всичко, с изключение на пеенето. Когато Уили говори, гласът му е като на жаба, а когато запее, или по-скоро, когато заграчи, всички започват да се смеят. Както и да е, по интуиция го взех със себе си и когато пристигнахме в къщата на Джони, той седеше в инвалидната си количка в задния двор. Уили носеше футболната си топка – според мен той спи с нея – и остана отвън. Аз влязох в къщата, а Уили се мъчеше да накара Джони да хване топката, но той дори не се опитваше. Поглеждаше към майка си и после просто си стоеше. Половин час разговарях с госпожа Евърет. Обясних й, че не позволяваме на момчето да расте щастливо, като се отнасяме с него като към човек твърде крехък да върши друго, освен да си седи в инвалидната количка. Бях свършила да говоря и все още не бях успяла да я убедя, когато като гръм от ясно небе отвън долетяха писъци и трясък и ние двете изтичахме в задния двор. – Джули се усмихна при спомена. – Уили лежеше по гръб върху обърнати кофи за смет, стиснал здраво топката, с широка усмивка на лицето. Както изглеждаше, Джони не го биваше много да хваща топката, но според Уили дясната му ръка при хвърлянето била добра колкото ръката на Джон Елуей! Джони направо сияеше и Уили му каза, че иска да го вземе в отбора си, но ще трябва да потренират, за да може Джони да се научи да хваща топката, освен да подава. Тя отново замълча и Зак внимателно попита: