— След новините ще гледаме каквото искаш – каза й, загледан в огромния телевизионен екран.
— Чудесно – отвърна Джули, като го наблюдаваше крадешком през масата. Красивото му лице изразяваше несломима гордост, издадената брадичка показваше решителност, челюстта му – дързост. Интелигентност и сила бяха отпечатани във всяка черта на лицето му. Преди време беше чела доста статии за него от възхитени репортери, както и от известни филмови критици. Един от тях, когото Джули бе гледала по телевизията, беше казал, че Закари Бенедикт притежава животинския магнетизъм на младия Шоп Копъри, таланта на Пол Нюмън, непреодолимия чар на Кевин Костнър, суровата мъжественост на Ийстууд, спокойната изисканост на Уорън Бийти, многостранния талант на Майкъл Дъглас и суровата привлекателност на Харисън Форд.
Сега обаче, след като беше прекарала почти два дни близо до него, реши, че нито една от статиите, нито пък филмовата камера бяха успели да го опишат точно и тя смътно се досещаше защо – на живо той излъчваше непреодолим чар, който нямаше нищо общо с високата му широкоплещеста фигура и тази негова всеизвестна подигравателна усмивка. Имаше и нещо друго, което долавяше всеки път, щом го погледнеше… някакво чувство, че ако се изключи затворът, Закари Бенедикт е видял и направил всичко, което може да се види и направи, и че този житейски опит е завинаги заключен зад непреодолима стена от любезна изисканост, естествен чар и пронизващи кехлибарени очи. Отвъд досега на всяка жена.
И там именно се криеше неговата привлекателност, осъзна Джули – в предизвикателството. Въпреки всичко, което й беше причинил през последните два дни, Закари Бенедикт караше нея – а вероятно и всяка друга жена, която го познаваше или беше гледала филмите му – да пожелае да премине отвъд преградата, да открие какво има зад нея, да я разтопи, да намери момчето, което може би се крие в него, да накара мъжът в него да се смее високо и да бъде нежен, когато обича.
Джули яростно отхвърли тези мисли. Това нямаше значение! Важното беше дали той е виновен за убийството или не. Тя отново погледна крадешком профила му и почувства как сърцето й се свива.
Той е невинен. Тя го знаеше. Чувстваше го. И при мисълта, че цялата тази красота и интелигентност е стояла зад решетките пет дълги години, гърлото й се сви.
Гласът на телевизионния говорител прикова вниманието й върху екрана: „Ще ви съобщим новините от страната и щата, както и информация за приближаващата снежна буря след извънредния репортаж на Том Брокау.” Джули се изправи, почувствала се внезапно твърде неспокойна, за да стои на едно място.
— Ще си взема чаша вода – каза тя и се отправи към кухнята, но гласът на Том Брокау я спря на средата на пътя: „Добър вечер, дами и господа. Преди два дни Закари Бенедикт, считан преди време за един от най-великите холивудски актьори, както и за талантлив режисьор, избяга от щатския затвор в Амарило, където е излежавал присъдата си от четиресет и пет години, дадена му през 1988 г. за жестокото убийство на актрисата Рейчъл Евънс – негова съпруга.”
Джули се обърна тъкмо навреме, за да види снимката на Зак в затворническа униформа с номер на гърдите, показана на екрана, и тя пристъпи във всекидневната като хипнотизирана от грозотата на това, което виждаше, чуваше и чувстваше, докато Брокау продължи: „Бенедикт по всяка вероятност пътува с тази жена…”
Ахна, когато на екрана се появи нейната снимка – тя заедно с учениците си от трети клас.
„Полицията в Тексас съобщи, че жената – Джули Матисън, на двайсет и шест години, е забелязана в Амарило преди два дни, където мъж, отговарящ на описанието на Бенедикт, е видян да влиза в син шевролет блейзър заедно с нея. Първоначално полицията считаше, че госпожица Матисън е взета за заложница против волята й…”
— Първоначално? – избухна Джули и погледна към Зак, който бавно се надигна. – Какво иска да каже той с това „първоначално”?
Отговорът дойде незабавен и ужасяващ със следващите думи на Брокау:
„Теорията за заложницата беше опровергана днес, късно следобед, когато Пийт Голаш – шофьор на камион, съобщи, че е видял двама души, отговарящи на описанието на Бенедикт и Матисън на пътна отбивка в Колорадо призори, тази сутрин…”
В следващия момент на екрана се появи веселото лице на Пийт Голаш, а думите му изпълниха Джули с ярост и срам:
„Двамата се биеха със снежни топки като деца. После жената – така де, Джули Матисън – напълно съм сигурен, че беше тя. Както и да е, тя се спъна и падна, и Бенедикт се хвърли отгоре й и после съм сигурен, че се прегръщаха. Целуваха се. Ако беше заложница, със сигурност нямаше да се държи така.”