— Господи! – промълви тя, като се опитваше да преглътне яда, надигащ се в гърлото й. Само за секунди грозната действителност беше нахлула в измамно уютната атмосфера в планинската къща и тя се нахвърли върху мъжа, който я беше довел тук – виждаше в него човека от телевизионния екран, човека, който беше в действителност – един осъден в затворническа униформа с номер на гърдите. Преди да успее да се съвземе, на екрана се появи още по-болезнен за нея кадър и Брокау продължи: „Нашият репортер Фил Мороу е в Кийтън, щата Тексас, където Матисън живее и работи като преподавателка на трети клас в местното начално училище. Той успя да вземе кратко интервю с родителите й – пастор Матисън и съпругата му…”
— О, не! – От устните й се изтръгна вик, когато сериозното благородно лице на баща й я погледна от екрана, гласът му – изразителен, будещ доверие, опитващ се да убеди целия свят в невинността й: „Ако Джули е с Бенедикт, тогава това е станало против волята й. Шофьорът, който твърди обратното, или е сбъркал хората, или погрешно е изтълкувал случката.” Завърши с остър, неодобрителен поглед към репортерите, които го засипаха с въпроси. „Това е всичко, което имам да кажа.”
Срамът преминаваше през нея на болезнени вълни. Рязко откъсна поглед от екрана и погледна през сълзи към Закари Бенедикт, който бързо тръгна към нея.
— Негодник! – задавено извика, отстъпвайки, докато я приближаваше.
— Джули – промълви Зак, като посегна към раменете й в непреодолимото си желание да я успокои.
— Не ме докосвай! – изкрещя тя, като се извиваше и удряше гърдите му, докато се опитваше да се освободи от ръцете му
— Баща ми е свещеник! Той е почтен човек, а заради теб дъщеря му е уличница в очите на всички! Аз съм учителка! Преподавам на малки деца! Мислиш ли, че ще ми разрешат да им преподавам сега, когато съм се превърнала в национален скандал, който се търкаля в снега с избягали от затвора убийци?
Мисълта, че тя вероятно е права, го проряза като нож и той я прегърна силно.
— Джули…
— През последните петнайсет години от живота си – ридаеше тя, като се бореше да се отскубне от ръцете му – се стараех да бъда съвършена! И бях толкова съвършена!
Тя заплака и нейната болка премина и у него, въпреки че не я разбираше напълно.
— И всичко… всичко е било напразно!
Най-сетне се умори да се бори и сведе глава, но раменете й все още се разтърсваха от риданията.
— Толкова се стараех! – задавено промълви. – Станах учителка, за да се гордеят с мен. Аз… аз ходя в църквата и преподавам в неделното училище. Но вече няма да ми позволят да преподавам след всичко това…
Зак внезапно почувства, че повече не може да понася тежестта на нейното страдание и на собствената си вина.
— Моля те, престани – прошепна измъчено, като я прегърна и притисна лицето й към гърдите си. – Разбирам и съжалявам. Когато всичко премине, ще ги накарам да разберат истината.
— Ти ли разбираш?! – повтори тя с горчиво презрение, като вдигна мокрото си от сълзите лице. — Как може някой като теб да разбере как се чувствам!
Някой като него. Животно като него.
— Напротив, разбирам! – избухна той, като я отдалечи от себе си и я разтърси, докато отново го погледне. – Разбирам точно какво чувстваш, когато те презират за нещо, което не си извършил!
Джули видя яростта на лицето му и болката в очите му. Пръстите му се впиха в ръцете й, гласът му беше дрезгав от чувствата, напиращи в него.
— Не съм убил никого! Чуваш ли ме! Излъжи ме и кажи, че ми вярваш! Просто го кажи! Искам да го чуя от някого!
Тъй като току-що беше изпитала съвсем малка част от онова, което той трябва да е изпитал, ако наистина е невинен, Джули се сви при мисълта за неговите чувства. Ако наистина е невинен…
Преглътна, очите й потърсиха измъченото му, красиво лице и тя прошепна:
— Вярвам ти! Наистина ти вярвам!
Зак долови искреността на думите й, съзря зараждането на истинско съпричастие в сините й очи и дълбоко в него ледената стена около сърцето му започна да се пропуква и да се топи. Вдигна ръка и погали бузата й.
— Не плачи заради мен – прошепна дрезгаво.
— Вярвам ти! — повтори тя и нежният й, но решителен отговор разруши остатъка от резервираността му. Гърлото му се сви от напора на непознати чувства и той застина за момент, прикован от онова, което чуваше и чувстваше. Сълзите се стичаха по бузите й, задържаха се по тъмните й клепачи и мокреха ръката му, очите й изглеждаха като оросени сини теменуги и тя хапеше долната си устна, за да спре да трепери.
— Моля те не плачи! – измъчено прошепна той, като сведе устните си към нейните. – Моля те, моля те недей…