Началникът на затвора Уейн Хадли определя Сандини като изключително опасен.
Зак се изправи и напрегнато се вгледа в телевизора. Изпита облекчение, когато видя, че Дом не изглеждаше като малтретиран от полицаите на Амарило. Тревогата му обаче прерасна в паника в края на новините, когато местният репортер от Колорадо добави: „Последни новини около бягството Бенедикт-Сандини. Според официално изявление от кабинета на началника на щатския затвор в Амарило преди час Доминик Сандини е направил втори опит за бягство по време на разпита относно съучастието му в бягството на Бенедикт. Трима от пазачите са загинали, преди той да бъде заловен и усмирен. Откаран е в затворническата болница. Състоянието му се определя като критично. Допълнителни подробности относно броя и естеството на нараняванията му все още не са известни.” Зак се вледени от гняв и изненада, стомахът му се сви на топка и той облегна глава назад, като потисна силното желание да повърне. Втренчи се в тавана, като преглъщаше конвулсивно, докато си спомняше за усмихнатия Сандини и глупавите му шеги.
Новините продължаваха, но думите едва достигаха до съзнанието му: „Слуховете за затворнически бунт в щатския затвор в Амарило бяха потвърдени и губернаторката на Тексас Ан Ричарде възнамерява да изпрати според сведенията военни части от националната армия, ако е необходимо. Затворниците очевидно са се възползвали от вниманието на средствата за масова информация, привлечено от бягството на Закари Бенедикт и Доминик Сандини, и протестират срещу това, което те наричат „безпричинна жестокост” от страна на някои затворнически служители, срещу лошите битови условия и нездравословната храна.”
Зак дълго седя неподвижно, толкова изтерзан и отчаян, че не можеше да събере сили да се изправи. Решителността да избяга и да оцелее, която му беше помогнала да запази разсъдъка си през последните пет години, малко по малко го напускаше. Както изглежда, смъртта щеше да го следва или да го дебне непрекъснато, и той се почувства уморен да бяга от нея. Първо бяха починали родителите му, после брат му, дядо му и най-накрая и съпругата му. Ако умреше и Сандини, вината щеше да бъде на Зак. Седнал там, той наистина се чувстваше като човек, над когото тегне ужасно проклятие, което изпращаше преждевременна смърт на всички скъпи нему хора.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Понесла малката купчина току-що извадени от сушилнята дрехи, боса и с все още мокра коса, Джули прекоси тихата всекидневна, за да влезе в стаята, където бе прекарала една почти безсънна нощ. Бе единайсет часът сутринта. Доколкото можеше да прецени по шума от течаща вода в банята, явно Зак също бе спал до късно и сега бе под душа.
Като присвиваше очи заради тъпото, пулсиращо главоболие, тя без желание се зае първо да изсуши, а после да среши косата си, след което навлече дънките и пуловера, с които бе пътувала към Амарило преди три дни. Имаше чувството, че оттогава са минали цели седмици – през онази сутрин светът за последен път й бе изглеждал напълно нормален. Днес нищо вече не й се виждаше естествено, и най-малко собствените й чувства. Беше я отвлякъл избягал затворник – нещо, което би накарало всяка нормална, честна и почтена жена да намрази похитителя си и да презира неговия свят. Една нормална, уважавана двайсет и шест годишна жена би се борила със Закари Бенедикт, би се опитвала да осуети плановете му, да избяга и да помогне на полицията да го залови и върне в затвора. Така би постъпила една почтена, богобоязлива жена!
Но не това бе сторила Джули Матисън. Съвсем не! Бе позволила на своя похитител да я целува и гали – нещо повече – беше й харесало! Снощи се опита да се убеди, че е искала само да утеши един нещастен мъж, че просто се е държала мило и любезно, както са я учили, но сега, на ярката дневна светлина не можеше да се заблуждава повече. Ако Закари Бенедикт беше грозен старец, тя не би се хвърлила в ръцете му, опитвайки се да изличи с целувки мъката, стаена в очите му. Нито пък щеше да му е толкова идиотски лесно да я убеди в невинността си! Истината бе, че беше повярвала на смешните му твърдения, защото искаше Закари Бенедикт да е невинен! Бе го утешавала, защото той я привличаше по един особено противен начин. Вместо да избяга и да помогне да го заловят, докато бяха спрели за кратка почивка предния ден, тя просто бе лежала в снега и го бе целувала.
В Кийтън старателно бе отбягвала ухажванията на добри и почтени мъже, лицемерно поздравявайки се за високите морални устои, внушени й от нейните осиновители. Но сега осъзнаваше истината за поведението си с болезнена яснота – просто преди не е била сексуално привлечена от чудесните честни мъже – и вече знаеше защо. Защото я привличаха само такива като нея самата – измета на обществото, какъвто беше и Зак