Бенедикт. Почтеността и приличието, не я възбуждаха така, както опасността и забранената страст.
Неприятната истина бе, че външно Джули Матисън приличаше на добродетелна, достойна за уважение гражданка, но всъщност си оставаше уличното хулиганче Джули Смит с неизвестни родители. Навремето нормите на обществото не бяха имали абсолютно никакво значение за нея – явно и сега бе така. Госпожа Боровски, директор на дома за сираци „Ла Сал”, се беше оказала права. Отново чуваше злобния глас на жената с разкривено от презрение лице: „И да знаеш, Джули Смит, вълкът козината си мени, но нрава – не! Ти винаги ще си бъдеш същата. Успя да преметнеш онази надута психиатърка, но мен няма да можеш! То си ти е в кръвта, точно като в онзи филм, дето го гледахме по телевизията… Няма да свършиш добре, помни ми думата! Човек не може да направи копринено портмоне от свинска, кожа. Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупак – ти затова все висиш с онези улични гаменчета. И те са същите като теб – нищожества! Нищожества!”
Джули стисна очи, опитвайки се да прогони мъчителните спомени, като се замисли за прекрасния човек, който я бе осиновил. „Ти си добро момиче, Джули – шепнеше й той, така както правеше по времето, когато тъкмо бе отишла да живее у тях – мило, хубаво, чудесно момиченце! И когато пораснеш, ще се превърнеш в прекрасна млада жена! Някой ден ще си избереш добър, богобоязлив съпруг и ще станеш примерна съпруга и майка. Както сега си примерна дъщеря!”
Джули облегна ръце на шкафчето и сведе глава върху тях. – Сгрешихте… – прошепна отчаяно тя. Сега виждаше цялата грозна истина – нея не я привличаха добри, вярващи в Бога мъже, нито пък красавци от типа на Грег Хаули. Вълнуваха я хора като Зак Бенедикт – харесала го бе още от първия миг, в който го видя на паркинга. Предната вечер бе готова да спи с него и той го беше усетил. Бе разбрал, че двамата си приличат. Знаеше, че именно това го бе ядосало и отвратило, когато го накара да спре – презираше я заради страхливостта й. Та нали го бе пожелала веднага щом започна да я целува и гали!
Вълкът нрава си не мени. Госпожа Боровски се беше оказала права.
Но преподобният Матисън бе оспорил твърденията й – изведнъж си спомни Джули. Когато му цитира поговорката, той здраво я раздруса и каза: „Животните не се променят, но хората могат, Джули! Затова Бог им е дал ум и воля! Ако искаш да си добро момиче, просто трябва да бъдеш такова! Само трябва да вземеш решение и да го направиш!”
Вземи решение, Джули!
Тя бавно вдигна глава и се загледа в отражението си в огледалото. Не бе сторила нищо, което да не може да бъде поправено. Все още не. По дяволите, преди да й се наложи да предаде както себе си, така и възпитанието, което беше получила, все някак щеше да успее да се измъкне от лапите на Закари Бенедикт! Не, поправи се тя, без „по дяволите”, просто щеше да се махне оттук. Още днес. Трябваше да избяга, преди волята и моралът й да отстъпят пред така привлекателното изкушение. Ако останеше, щеше да се превърне в негов съучастник и завинаги да се прости с всякакви надежди за спасение. Джули се закле да избяга от него още днес.
Отиде до прозореца, дръпна завесите и се загледа в сивото, някак зловещо утро. Високо в небето се бяха скупчили натежали от сняг облаци; вятърът свистеше в боровете и блъскаше рамките на прозорците. Докато стоеше и се опитваше си спомни пътя, по който бяха дошли, снегът заваля. Тя направи гримаса. За последните два дни се бе нагледала на толкова сняг, че да й стигне до края на живота. Някой бе заковал голям кръгъл термометър върху едно дърво в началото на гората; той показваше 28 градуса по Фаренхайт, но ако се вземаше предвид смразяващият вятър, температурата щеше да се окаже около 0 градуса, реши Джули.
Вдигна глава, стресната от звука на радиото. Явно мъжът, причинил й всичката мъка, вече се е облякъл и сега се намираше във всекидневната, където сигурно чакаше да чуе новините.
Хрумна й, че може просто да се заключи в хубавата топла стая и да изчака той да си тръгне по пътя, но това беше невъзможно и глупаво решение. Все пак трябваше и да се храни, пък и даже да успееше да барикадира вратата, нямаше да може да залости прозореца. А и колкото по-дълго останеше с него, толкова по-трудно щеше да й бъде да убеди властите и гражданите на Кийтън, че не е била нито послушна съучастничка, нито любовница на осъдения убиец.
Джули с въздишка призна пред себе си факта, че единственият път към свободата и почтеността бе да избяга. Трябваше да се облече добре. Като се извърна от прозореца, тя се упъти към големия вграден гардероб, надявайки се там да намери подходящи топли дрехи. Няколко секунди по-късно откри купчина дрехи, които приличаха на скиорски екипи. Оказаха се два морскосини гащеризона с червена и бяла украса, като единия бе доста по-малък размер. Тя го преметна през рамо и се върна в стаята, за да прегледа съдържанието на чекмеджетата в шкафа. Миг по-късно откри комплект топло бельо с дълги крачоли и ръкави.