Беше готова за тръгване. Нито снегът, нито вятърът, пито избягалият затворник можеха да я спрат.
Зак я проследи с поглед. Гневът му вече се беше стопил и сега настроението му бе доста приповдигнато, което се дължете на новината за стабилното състояние на Сандини и на факта, че се забавляваше от картинката, която представляваше Джули, докато се бореше с огромната снежна топка.
„Тя е истинска загадка” – мислеше си, докато я чакаше да се поя ви отново пред очите му. Беше едновременно интелигентна и доверчива, състрадателна и избухлива, страстна и сдържана. Но това, което най-силно го привличаше у нея, бе нейната чистота. Първоначално бе решил, че невинността й е само плод на фантазията му, но снощи, се бе уверил, че тя почти не умее да се целува! Което го караше да се пита какви ли импотентни идиоти живееха в Кийтън, Тексас и какъв ли кретен трябва да е този неин годеник, че досега не я бе посветил в тайните на любовната игра! Та тя беше подскочила като ужилена, когато бе докоснал гърдите й! Ако не знаеше, че такова нещо е просто невъзможно в наши дни, щеше да се закълне, че още е девствена!
Изведнъж си даде сметка накъде са се насочили мислите му и се извърна, за да види влизащата през задната врата Джули.
— Трябват ми някои дрехи за снежния човек – лъчезарно се усмихна тя.
— Защо не го довършиш утре? При този въпрос усмивката й помръкна.
— Но… но на мен ми е толкова забавно! Защо искаш да ми отнемеш това единствено удоволствие?
— Хей, аз не съм някакво чудовище! – тросна се Зак, мразейки се заради страха и недоверието, които беше прочел в погледа й.
— Тогава ми позволи да завърша…
— Добре – въздъхна той. – Хубаво!
Лицето й отново грейна.
— Благодаря ти!
— Няма за какво – отвърна той, ядосан на внезапната нежност, която изпита към нея. От радиото в кухнята долетя гласът на говорителя, който каза, че по случая с бягството на Бенедикт – Сандини има нова информация, която ще бъде съобщена след рекламите. Опитвайки се да прикрива чувствата си към нея, Зак й кимна, проследи я как се втурва към спалнята си и отиде в кухнята, за да увеличи звука на радиото.
Тъкмо си сипваше чаша кафе, когато коментаторът каза: „Преди 110 минути анонимен източник от затвора в Амарило се обади на Ен Би Си Нюз, за да ни информира, че Доминик Карло Сандини, направил опит да избяга със своя съкилийник Закари Бенедикт, е починал в 11.15 часа в болницата „Сейнт Марк”. Сандини, племенник на известния мафиотски бос Енрико Сандини, е умрял вследствие раните, получени при сблъсъка му с охраната при повторния му опит за бягство вчера…”
Точно в този момент Джули излезе от спалнята. След съобщението по радиото Зак гневно изкрещя и запрати стъклената си чаша в емайлирания керамичен под.
Парализирана от страх, младата жена безмълвно го гледаше как хвърля всичко, изпречило се пред очите му, крещейки грозни ругатни и жестоки заплахи. Тостерът се разби в земята, след него полетяха миксерът и кафеникът. После с един замах помете всички чинийки, чаши и стъклени кутийки от кухненския плот. Закари Бенедикт продължи да псува, докато наоколо не остана нищо за хвърляне, след което внезапно, така както неочаквано бе избухнала, яростта му се уталожи и той спря да вилнее! Изтощен, опря ръце на плота и сведе глава.
Джули бавно се запрокрадва към вратата. Тъкмо натискаше дръжката й, когато злокобната тишина в кухнята бе нарушена от мъчително стенание: „Дом! Съжалявам, Доми! Толкова съжалявам!”
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Сцената, на която бе станала неволен свидетел, не излизаше от главата й, докато тичаше в снежната виелица към гаража. С треперещи пръсти навлече скиорския костюм, сложи си ръкавиците и каската и забута снегохода към вратата, страхувайки се да го запали, за да не би Зак да чуе шума на двигателя. Вече навън, тя се метна на седалката, закопча каската и завъртя ключа. Моторът се оказа много по-безшумен, отколкото бе очаквала. Секунди по-късно вече летеше по снега към гората, като се мъчеше да запази равновесие и се молеше Зак да не я последва.
Разтреперана от страх и въодушевление, Джули балансираше по склона между дърветата и се опитваше да управлява машината, като едновременно с това внимаваше да заобикаля опасните клони и камъни по снега. Щом се отдалечеше на достатъчно разстояние от къщата и се убедеше, че похитителят й не е по петите й, щеше да се насочи към магистралата, но засега беше по-разумно да кара из гората. Усещаше, че вятърът се е усилил и е започнала истинска снежна фъртуна. Радостта й, че е успяла, се помрачи от спомена за мъката на мъжа, от когото бягаше. Хрумна й, че един закоравял убиец не би изживявал така смъртта на своя другар по килия.