Платото се оказа много тясно. В продължение на няколко ужасяващо дълги секунди тя летеше право към няколко бора, след което носът на снегохода се спусна към земята подобно на излязла извън контрол ракета, целейки се в купчина дървета близо до потока. Джули усети как земното привличане сякаш изтръгва снегохода под нея в същия миг, в който клоните на един бор отвориха прегръдка, за да я посрещнат. Снегоходът се приземи на брега, превъртя се, хлъзгайки се по леда край водата и накрая спря.
Зашеметена от внезапно обзелото я чувство на облекчение и донякъде дезориентирана, Джули остана да лежи до бора, наблюдавайки втория снегоход, който плътно я следваше. С върховно усилие на волята тя се претърколи настрани, застана на колене и припълзя под дървото. Ските на другия снегоход прелетяха точно над скривалището й. Тя се отдръпна назад между клоните, въпреки че всъщност нямаше от какво да се тревожи – Зак изобщо не погледна в нейната посока. Беше забелязал, че обърнатият й върху леда снегоход ще бъде повлечен от буйните води на потока, и цялото му внимание бе концентрирано върху това.
Без изобщо да разбира какво става, нито да си дава сметка за огромния си късмет, тя го проследи как скача от снегохода още преди да е спрял, и хуква към потока.
— Джули! – викаше Зак сред воя на вятъра, тръгвайки по тънкия лед край водата. Очевидно смяташе, че е паднала в потока – всъщност трябваше да е доволен, че се е отървал от едно излишно усложнение. Джули реши, че той се опитва да си върне снегохода; погледът се насочи към мястото, където бе захвърлил неговия. Можеше да стигне дотам доста по-бързо от Зак и да успее да избяга. Без да сваля очи от гърба му, тя изпълзя изпод дървото, изправи се и тихо пристъпи напред – смяташе да се придвижва на прибежки от дърво на дърво. – Джули, отговори ми, за Бога! – изкрещя мъжът и съблече якето си. Ледът под краката му започна да се пропуква. Снегоходът й се надигна нагоре, пропадна в потока и веднага потъна. Зак сграбчи клоните на падналата трепетлика и за огромна изненада на Джули бавно се спусна в ледената вода.
Първо раменете, а после и главата му изчезнаха от погледа й. Тя притича до следващото дърво. След малко той отново се показа над водата, за да си поеме въздух, изкрещя името й още веднъж и пак се гмурна в потока. Джули достигна и последното дърво. Спря се и огледа повърхността на водата, която бе погълнала Зак. Казваше си, че Закари Бенедикт е само един престъпник, прибавил към другите си злодеяния и похищението й, и че за нея ще е най-добре да изчезне, докато още може. Съвестта й обаче й казваше, че ако сега го изостави и открадне снегохода му, той ще загине, защото се е опитал да я спаси.
Изведнъж тъмната му глава и рамене се показаха над водата до потопеното дърво и тя с облекчение възкликна, когато го видя да се измъква върху леда. Поразена от силата и волята му, Джули не откъсваше очи от него. Той се подпря на леда, за да се изправи, и запристъпя към мястото, където бе захвърлил якето си. Но вместо да се облече, Зак се свлече до дрехата близо до покрит със сняг камък точно до потока.
Парализирана от неспособността си да вземе решение, Джули го видя как вдига якето си. Облекчението, което изпита, когато реши, че Зак най-после ще се облече, отстъпи място на панически ужас, щом видя, че всъщност е решил нещо съвсем различно – той захвърли якето и бавно започна да разкопчава ризата си. После облегна глава на камъка и затвори очи. Вихрено танцуващите снежинки полепваха по лицето, косата и тялото му. Осъзна, че той дори няма да се опита да стигне до къщата! Очевидно смяташе, че бягайки от него, тя се е удавила, и бе решил, че за това трябва да си наложи смъртна присъда.
„Повярвай ми, че съм невинен!” – беше я молил снощи Зак и сега Джули се убеди, че мъжът, който искаше да умре, защото е причинил смъртта й, не може да не е невинен.
Без да съзнава, че плаче и че е започнала да тича, тя се втурна по склона към него. Когато видя лицето му, съжалението и нежността, които изпита, едва не я накараха да коленичи. Красивото му лице със затворени очи изразяваше дълбоко и пълно разкаяние.
Забравила за студа, тя хвана якето му и му го подаде. Мъчително преглътна и прошепна с разтреперан глас:
— Печелиш! Хайде да си вървим у дома!
Когато видя, че Зак изобщо не реагира, тя се свлече на колене и започна да се опитва да напъха безжизнените му ръце в ръкавите на якето.
— Зак, събуди се! – изкрещя. Едва сдържайки плача си, разтреперана, тя го притисна към гърдите си, за да го стопли с тялото си, и нежно го залюля. – Моля те! – В гласа й се прокрадваха истерични нотки.