— Гладен ли си?
Тонът му й подсказа, че Зак няма никакво намерение да сменя темата, преди сам да е решил, че е настъпил моментът за това, поради което тя просто седна отново на дивана и се вторачи в масата, за да избегне питащите му очи.
— Не можех да те оставя да умреш, не и след като те видях как се опитваш да ме спасиш, очевидно смятайки, че съм паднала в потока.
Забеляза, че две от копринените магнолии във вазата са се навели настрани, и автоматически се наведе напред, за да ги оправи.
— Тогава защо не си тръгна, след като ме докара тук и ме сложи в кревата?
Джули имаше чувството, че върви през минирано поле. Дори и да събереше смелост да му каже какво изпитва към него, изобщо не беше сигурна, че признанието й няма да предизвика истинска експлозия.
— Ами на първо място, изобщо не се сетих за това, пък и… не знаех къде са ключовете от колата.
— Бяха в джобовете на панталоните ми – същите, които ти събу!
— Всъщност аз… не ми хрумна да ги търся. Май бях толкова притеснена за теб, че не можех да мисля логично.
— Точно това би трябвало да ти изглежда странно – нали не си забравила как попадна тук?
Джули се наведе напред, взе едно списание и го постави ветрилообразно върху другите две, след което побутна кристалната ваза с копринените цветя леко вляво, за да е точно в средата.
— През последните три дни всичко се обърка – избегна отговора тя. – Трудно ми е да преценя кое би било нормално при тези обстоятелства. – Изправи се и започна да пренарежда възглавниците на дивана. Тъкмо се бе навела да вземе една от килима, когато Зак каза развеселено:
— Това ти е навик, нали? Щом се почувстваш притеснена от нещо, веднага започваш да оправяш всичко наоколо!
— А, не, няма такова нещо! Просто съм много прибран човек! – Отново се изправи и го погледна, готова да се разсмее всеки момент. Веждите му бяха повдигнати в подигравателно предизвикателство, а очите му блестяха закачливо – явно бе развеселен и очарован от нейното държание. – Добре де – избухна в смях тя, – признавам си! Наистина ми е нещо като нервен тик! – Като върна възглавницата на мястото й, тя прибави с тъжна усмивка: – Веднъж толкова се притеснявах за един изпит в колежа, че пренаредих всичко на тавана, след което подредих по азбучен ред всички плочи на братята ми и рецептите на майка ми.
Зак сериозно попита:
— Да не би и аз да те изнервям?
Джули се разсмя:
— Вече цели три дни вършиш неща, които страхотно ме изнервят!
Видът й го изпълни с болезнена нежност: на красивото й, изразително лице нямаше и следа от страх, подозрение, отвращение или омраза— всъщност сякаш бе изминала цяла вечност от последния път, когато го бе гледала така. Адвокатите му не вярваха, че е невинен. Джули бе убедена в това. Би го разбрал и само като я гледаше, но думите й при потока, искреният трепет в гласа й им придаваше още по-голяма сила: „Нали каза, че искаш някой да повярва в невинността ти? Тогава не бях, но сега съм напълно сигурна! Ти не си убиец! Кълна се, че ти вярвам!”
Би могла просто да го остави да умре или пък, в случай, че това бе немислимо за една пасторска дъщеря, можеше да го докара в къщата, а след това да вземе колата и да се обади в полицията от най-близкия телефон. Но не го беше направила, защото вярваше, че е невинен. Искаше му се да я вземе в прегръдките си и да й обясни по някакъв начин колко важно беше това за него, искаше да се стопли от слънцето на усмивката й, отново да чуе звънкия й смях. Но най-много желаеше да усети устните й, да я целува и гали, докато и двамата полудеят от възбуда, след което да й благодари с тялото си за сляпото доверие – защото това бе единственото нещо, което можеше да й даде в замяна.
Зак разбра, че Джули е усетила промяната във взаимоотношенията им и това явно я правеше много по-нервна от всякакви заплахи с пистолет. Знаеше го така, както знаеше, че тази нощ двамата ще се любят.
Джули изчака той да каже нещо или поне да се засмее на последната й шега, после отстъпи крачка назад и посочи към кухнята:
— Гладен ли си? – за втори път попита тя.
Той леко кимна. Ръката й застина при дрезгавата чувственост, която долови в гласа му:
— Умирам от глад.
С възможно най-невинния вид, който можа да си придаде, тя учтиво попита:
— Какво ти се яде?
— Какво предлагаш?
— Храна, разбира се.
— Разбира се – потвърди Зак, въпреки че блесналите му очи говореха за нещо съвсем друго.
— По-точно задушено.
— Важно е да си точен.
Джули реши да прекрати двусмисления разговор и пристъпи към плота, който разделяше всекидневната от кухнята.