— Нали я видя с очите си?
— Искаш да кажеш, че съм минала през някой пирон, без да го усетя?
— Е, не твърдя, че е станало точно така. – Зак бе почти сигурен, че тя го подозира, но не можеше да прецени по изражението й, дали наистина си играе на котка и мишка с него или не.
— И как мислиш, че е станало тогава?
— Ами предполагам, че гумата ти е попаднала внезапно на някакъв остър и твърд предмет.
Джули се облегна назад, а погледът й би накарал всеки осемгодишен палавник да се засрами и да си признае греховете. Съвсем ясно си я представяше как стои с пакостника пред вратата на класната стая и го гледа със същото изражение.
— Твърд, остър предмет ли каза? – вдигна вежди тя. – Например нож, нали така?
— Ами да, нож – потвърди той, опитвайки се да запази сериозно изражение на лицето си.
— Твой нож.
— Мой. – И със закачлива усмивка прибави с детско гласче: – Много съжалявам, госпожице Матисън!
Джули вдигна вежди и с тексаски провлачен говор каза:
— Очаквам да поправиш стореното, Зак!
Единствената причина, поради която не избухна в смях, бе, че за пръв път я чу да го нарича по име.
— Да, госпожице! – „Направо не е за вярване” – помисли си той. Животът му е в опасност, а единственото, което му се иска да направи, е да я разсмее и да я притисне към гърдите си. – Нали няма да трябва да пиша есе от три страници на тема „Защо не биваше да постъпвам така”? – Взря се в огромните й теменужени очи. Джули строго го погледна.
— Не – отвърна, – но ще измиеш чиниите.
— Иха! – отвърна Зак и послушно се изправи, за да прибере съдовете. Наведе се да вземе чинията й и рече: – Много си подла, госпожице Матисън!
— Без мърморене, ако обичаш! – строго го сряза тя.
Зак избухна в смях. Извърна глава и бързо я целуна по челото.
— Благодаря ти – прошепна и се засмя при вида на смущението, което се изписа по лицето й.
— За какво?
Той я изгледа сериозно:
— За това, че ме разсмя. Че остана с мене и не ме предаде. За това, че си толкова смела, забавна и много красива в това червено кимоно. И за прекрасната вечеря. – Ощипа я по брадичката, за да поразведри обстановката, секунда преди да осъзнае, че в очите й бе видял не смущение, а нещо съвсем друго.
— Ще ти помогна – предложи Джули и понечи да стане.
— Стой си, наслаждавай се на огъня и си допий виното.
Прекалено напрегната, за да стои на едно място, обсебена от мисълта за това, което щеше да се случи, тя се изправи и отиде до прозореца. Облегна се на рамката и се загледа във великолепния изглед, който предоставяха покритите с проблясващ под лунните лъчи сняг върхове.
Зак докосна реостата на стената и намали осветлението във всекидневната до приятен сумрак.
— Така можеш да виждаш навън по-добре – поясни в отговор на въпросителния й поглед.
„Освен това е по-уютно – помисли си Джули. – Приглушена светлина и бумтящ огън в камината. Много уютно, наистина, а и романтично, особено е тази музика, долитаща от стереоуредбата.”
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Зак забеляза, че тя се напрегна, когато я приближи и застана зад нея до прозореца. Непредвидимите й реакции започваха да го карат да губи почва под краката си. Вместо да я прегърне и да я целуне, както би постъпил с всяка друга жена, реши да потърси друг подход. Пъхна ръце в джобовете си и когато срещна погледа й в стъклото, кимна към стереоуредбата и попита с официален тон:
— Ще ми направите ли честта да танцувате с мен, госпожице Матисън?
Джули се извърна с изненадана усмивка, която го изпрати на седмото небе само защото тя бе доволна. Пъхна ръцете си още по-надълбоко в джобовете, за да не се изкуши да я докосне, и каза:
— Последния път, когато поканих учителка на танц, бях в много по-подходящо облекло – бяла риза, кафява вратовръзка и любимия ми морскосин костюм. Но тя ми отказа.
— Така ли? Защо?
— Ами сигурно сметна, че съм прекалено нисък за нея.
Тя се усмихна – Зак бе над метър и осемдесет. Ако не се шегуваше, то жената трябва да е била истински великан.
— А така ли беше наистина?
Той кимна.
— Бях по-нисък с около метър. Но това не ми се виждаше като сериозна пречка, понеже адски си падах по нея.
Джули престана да се усмихва.
— Колко голям беше по това време?
— На седем години.
Тя разбираше мъката, която високомерният отказ му бе причинил тогава.
— Аз никога не бих ти отказала, Зак.
Трепетът в гласа и мекотата в погледа й едва не го накараха да загуби контрол над себе си. Извади ръце от джобовете си и безмълвно протегна към нея лявата си длан, без да сваля очи от лицето й. Джули сложи ръка в неговата и той обгърна тънката й талия, привличайки я към себе си.